Руините на Нарси са издържали хиляди години, но няма да оцелеят през този ден. Сгради и улици рухват, разрушени поравно от Сребърни сили и ракети. Всичко и всеки се е отприщило. Магнитроните усукват и прекършват стоманени подпорни греди, докато левитатори и силноръки запращат отломки през пепеливото небе. Водата блика като кръв от канавките, докато нимфи се опитват да наводнят града и изкарват оттам последните членове на Гвардията, които се крият в тунелите под нас. Вятърът вие, силен като ураган, предизвикан от вятърните тъкачи в армията. Вода и отломки парят очите ми, изблиците са толкова остри, че са почти ослепителни. Експлозии, предизвикани от заличители, разлюляват земята под мен и аз се препъвам, объркана. Падала съм и друг път. Но сега лицето ми се ожулва на асфалта и оставя кървава диря след мен. Когато се изправям отново, ужасяващ писък на банши, който разбива стъклата, ме събаря отново, принуждава ме да си запуша ушите. Там има още кръв, която капе бърза и гъста между пръстите ми. Но баншито, което ме събори, по една случайност ме е спасило. Докато падам, над главата ми избухва нова ракета толкова близо, че усещам как надипля въздуха.
Експлодира твърде близо, горещината пулсира през импровизирания ми щит от мълнии. Смътно се запитвам дали ще умра без вежди. Но вместо да ме прогори, топлината е постоянна, неприятна, но не непоносима. Силни ръце, които оставят синини по тялото ми, ме изправят рязко на крака, а в светлината на огъня проблясва руса коса. Едва различавам лицето й през бурния хапещ вятър. Фарли. Пушката й е изчезнала, дрехите й - разкъсани, а мускулите й потръпват, но тя продължава да ме крепи изправена.
Зад нея позната висока фигура се очертава като изрязан черен силует на фона на експлозията. Възпира я с една-единствена протегната ръка. Оковите му са изчезнали, разтопени или захвърлени. Когато се обръща, пламъците се усилват, близват небето и разрушената улица, но не и нас. Кал знае точно какво прави: направлява огнената буря около нас като вода около скала. Както и на арената, той оформя горяща стена от другата страна на булеварда, предпазва ни от брат си и от легиона оттатък. Сега обаче пламъците му са по-силни, подхранвани от кислорода и яростта. Подскачат във въздуха толкова горещи, че основата гори в призрачно синьо.
Падат още ракети, но Кал отново удържа силата им, използва я, за да подхрани своята. Почти красиво е да гледам как дългите му ръце описват дъга и се обръщат, като преобразяват унищожението в закрила с равномерен ритъм.
Фарли се опитва да ме издърпа, надвивайки ме. Докато пламъците ни защитават, се обръщам да видя реката на сто метра от нас. Мога да видя дори тромавите сенки на Килорн и брат ми, куцукащи към предполагаемата безопасност.
- Хайде, Мер - ръмжи тя, като почти влачи натъртеното ми и омаломощено тяло.
За секунда я оставям да ме тегли със себе си. Боли ме твърде много, за да мисля ясно. Но с един поглед назад разбирам какво прави, какво се опитва да ме накара да направя.
- Няма да си тръгна без него - изкрещявам за втори път днес.
- Мисля, че той се справя чудесно и сам - казва тя: сините й очи отразяват огъня.
Някога мислех като нея. Че Сребърните са непобедими, богове на земята, твърде могъщи за унищожаване. Но точно тази сутрин убих трима: Арвън, силноръкия от Династия Рамбос и лорда нимфа Самос. Вероятно и още с гръмотевичната буря. А те за малко не убиха мен и Кал. Трябваше да се спасяваме взаимно на арената. И трябва да го направим отново.
Фарли е по-едра от мен, по-висока и по-силна, но аз съм по-подвижна. Дори и разтърсена от експлозии и полуглуха. Едно светкавично движение на глезена ми, едно добре премерено блъсване и тя се препъва назад и ме пуска. Едновременно с това се обръщам с протегнати длани, търся опипом онова, което ми трябва. Нарси има далеч по-малко електричество от Арчън или дори Подпорите, но сега не ми е нужно да изсмуквам електрическа мощ от нищо. Създавам си я сама.
Първият изблик на вода от нимфите връхлита върху пламъците със силата на приливна вълна. По-голямата част от нея се изпарява светкавично, но останалото се стоварва върху стената и гаси големите огнени езици. Отговарям на водата със собственото си електричество, прицелвам се към вълните, които се къдрят и се разбиват във въздуха. Зад вълната Сребърният легион марширува напред, хвърляйки се към нас. Поне окованите във вериги Червени са изтеглени, пренасочени към тила на колоната. Дело на Мейвън. Няма да позволи да го забавят.