- Какво ти каза той? - прошепва.
Дръпвам се леко назад, за да може да види. С трепереща ръка дръпвам яката на ризата си, показвам му какво направи Мейвън. Очите му се разширяват, когато се спират върху дамгата. Назъбена буква М, прошрена в кожата ми. Той се взира продължително и се боя, че гневът му може да ме подпали отново.
- Каза, че е човек, който държи на думата си - отвръщам му. Думите са достатъчни да отклонят погледа му от най-новия ми белег. - Че винаги ще ме намери - и ще ме спаси. -надавам празен, рязък, лаещ смях. Единственият човек, от когото Мейвън трябва да ме спасява, е самият той.
С внимателни ръце Кал издърпва ризата ми обратно на мястото, скрива знака на брат си.
- Вече видяхме това. Поне сега наистина знаем защо.
- Хмм?
- Мейвън лъже с лекотата, с която диша, а майка му държи повода му, но не и сърцето му -очите на Кал се разширяват, умоляват ме да разбера. - Той преследва новокръвните не за да предпази трона си, а за да нарани теб. Да намери теб. Да те накара да се върнеш при него -юмрукът му се стяга върху бедрото. - Мейвън те иска повече от всичко друго на тази земя.
Де да беше тук Мейвън сега, за да мога да изтръгна ужасните му, преследващи ме очи.
- Е, не може да ме има. - Осъзнавам последиците от това и Кал - също.
- Дори не и ако това спре избиването? Не и заради новокръвните?
Сълзи парят очите ми.
- Няма да се върна. Заради никого.
Очаквам да ме осъди, но вместо това той се усмихва и навежда глава. Засрамен от собствената си реакция, както съм засрамена аз от моята.
- Помислих си, че ще те загубим - думите му са умишлено подбрани, грижливо оформени. Затова се навеждам напред, слагам длан върху юмрука му. Това е цялото уверение, което му е нужно, за да продължи. - Аз си помислих, че ще те изгубя. Толкова много пъти.
- Но аз още съм тук - казвам.
Той хваща врата ми в ръцете си, сякаш не ми вярва. Смътно се сещам за хватката на Мейвън, но се преборвам с порива да трепна. Не искам Кал да се отдръпва.
Бягам от толкова отдавна. Още отпреди да започне всичко това. Дори още в Подпорите все бягах. Избягвах семейството си, съдбата си, всичко, което не исках да чувствам. И сега все още бягам с пълна скорост. От онези, които искат да ме убият - и от онези, които искат да ме обичат.
Толкова отчаяно искам да спра. Искам да застана неподвижно, без да убия себе си или някого другиш. Но това не е възможно. Трябва да продължавам, трябва да нараня себе си, за да се спася; да нараня други, за да спася други. Да нараня Килорн, да нараня Кал, да нараня Шейд, Фарли и Никс и всеки, достатъчно глупав да ме последва. Превръщам и тях в бегълци.
- Значи, ще се бием с него - устните на Кал се приближават, все по-горещи с всяка дума. Хватката му се затяга, сякаш всеки миг някой ще дойде и ще ме вземе от него. - Именно това си поставихме за цел да направим, така че ще го направим. Ще изградим армия. И ще го убием. И него, и майка му.
Убиването на един крал няма да промени нищо. Друг ще заеме мястото му. Но е някакво начало. Ако не можем да избягаме от Мейвьн, трябва да го спрем на място. За Кал. За мен.
Аз съм оръжие, направено от плът - меч, покрит с кожа. Родена съм да убия един крал, да сложа край на едно царуване на терора, преди да може да започне истински. Огънят и мъниите въздигнаха Мейвьн и огънят и мълниите ще го сринат от власт.
- Няма да му позволя да те нарани отново.
Дъхът му ме кара да потръпна. Странно усещане, когато си заобиколен от такава пламтяща топлина.
- Вярвам ти - казвам му, лъжейки.
Защото съм слаба, аз се обръщам в прегръдките му. Защото съм слаба, притискам устни към неговите, търся нещо, което да ме спре да бягам, да ме накара да забравя. Изглежда, че и двамата сме слаби.
Докато ръцете му пробягват по кожата ми, усещам различен вид болка. По-ужасна от машината на Мейвьн, стигаща по-дълбоко от нервите ми. Усещам я като кухина, като празна тежест. Аз съм меч, родена от мълнията, от този огън - и от огъня на Мейвьн. Единият вече ме предаде, а другият може да си тръгне всеки момент. Но не се боя от разбито сърце. Не се боя от болката.