Някога мислех, че кръвта е целият свят, разликата между мрака и светлината, окончателният, непробиваем предел. Тя правеше Сребърните могъщи, студени и жестоки, безчовечни в сравнение с моите Червени братя. Те бяха напълно различни от нас, неспособни да изпитват болка или угризения, или доброта. Но хора като Кал, Джулиан и дори Лукас ми показаха колко греша. Те са също толкова човешки същества, също толкова изпълнени със страх и надежда. Не са безгрешни, но ние също не сме. Най-малко пък аз.
Де да бяха чудовищата, за каквито ги смята Килорн. Само нещата да бяха толкова прости. Безмълвно, в най-дълбокото кътче на сърцето си, завиждам на тесногръдия гняв на Килорн. Ще ми се да можех да споделя невежеството му. Но съм видяла и изстрадала твърде много.
- Ще убием Мейвън. И майка му - добавям със смразяваща увереност. Убий призрака, убий сянката. - Ако те умрат, новокръвните ще бъдат в безопасност.
- А Кал ще бъде свободен да си възвърне трона. Да направи всичко, каквото беше.
- Това няма да стане. Никой не би го допуснал обратно на трона: нито Червените, нито Сребърните. А доколкото мога да преценя, той не го иска.
- Наистина? - Моментално намразвам самодоволната усмивка, която извива устните на Килорн. - Чия идея беше това? Да убием Мейвън? - Когато не отговарям, самодоволната усмивка става по-широка: - И аз така си мислех.
- Благодаря ти за откровеността, Килорн.
Благодарността ми го стряска, изненадва го толкова много, колкото изненадва и мен. И двамата сме се променили през изминалите няколко месеца, вече не сме момичето и момчето от Подпорите, готови да се дърлят по който и да е въпрос - и по всеки въпрос. Те бяха деца и си отидоха завинаги.
- Ще имам предвид това, което каза, разбира се. - Никога не съм усещала уроците си толкова близо, помагащи ми да знам как да отпратя Килорн, без да го нараня. Както би постъпила една принцеса със слуга.
Но не е толкова лесно да отхвърля Килорн. Очите му се присвиват, превръщат се в тъмнозелени цепки, които проникват право през маската ми на вежливост Изглежда толкова отвратен, че очаквам да се изплюе.
- Някой ден, много скоро, ще се изгубиш - прошепва той. - И аз няма да съм там, за да те върна обратно.
Обръщам гръб на най-стария си приятел. Думите му ме жегват и не искам да ги чувам независимо колко логични са. Ботушите му хрущят по твърдата пръст, докато се отдалечава бавно, оставя ме да стоя и да се взирам към гората. В далечината бръмчи въздушен джет, връщащ се при нас.
Повече от всичко друго се боя да бъда сама. Тогава защо правя това? Защо отблъсквам хората, които обичам? Какво е толкова сбъркано в мен?
Не знам.
И не знам как да го накарам да спре.
Събирането на армия е лесната част. Архивите от Харбьр Бей ни отвеждат до новокръвните в градове и села из район Бийкън, от Канкорда до Таурус, до полунаводнените пристанища на островите Барн. Самият списък на Джулиан ни помага да разширим търсенето, докато обхващаме всяка част от Норта. Дори Делфи, най-южният град в кралството, е само на няколко часа път с джет.
Всяко населено място независимо колко е малко, има нов гарнизон от Сребърни офицери, чиято задача е да ни заловят и да ни предадат на краля. Но те не могат да охраняват всяка мишена по всяко време, а Мейвън все още не е достатъчно силен владетел, за да похити стотици за една нощ. Целим се напосоки, без да следваме определен модел, и обикновено ги хващаме неподготвени. Понякога ни излиза късметът и те дори изобщо не разбират, че сме там. Шейд отново и отново доказва колко е полезен, както и Ейда и Никс. Нейните способности ни помагат да се ориентираме зад градските стени, неговите ни помагат да се прехвърляме през тях.
Но всичко винаги се свежда до мен. Винаги аз разговарям лице в лице с всички новокръвни, за да обясня какви са и каква опасност представляват за краля. После им даваме избор и те винаги избират да живеят. Винаги избират нас. Осигуряваме безопасно пътуване на семействата им, насочваме онези, които са останали, към различните убежища и бази, поддържани от Алената гвардия. Към Командването, както казва Фарли: думите й са все по-загадъчни всеки път. Няколко дори са изпратени на остров Тък, за да потърсят безопасност при полковника. Той може и да мрази новокръвните, но Фарли ме уверява, че няма да прогони истински Червени.
Новокръвните, които откриваме, са уплашени, някои - разгневени, но доста голяма част са изненадани, особено децата. Повечето от тях не знаят какви са. Някои обаче са наясно и вече са преследвани заради мутациите на кръвта ни.