Навън в уличката Кранс започва да товари каруцата, без да си прави труда да ни гледа как изчезваме с примигване с лекотата на Сребърен човек сянка. За разлика от тях обаче Харик може не само да манипулира светлината, създавайки яркост и тъмнина - може да създаде илюзия за каквото си пожелае. Дърво, кон, напълно друг човек. Сега, когато сме на улицата, той ни маскира като невзрачни Червени с мръсни лица и качулки. Ние сме незабележителни и безлични дори един за друг. Той ми казва, че това е по-лесно, отколкото да ни накара да изчезнем, и по-добра алтернатива в тълпата. Хората няма да се чудят защо се блъскат във въздух.
Фарли води, следва напътствията на Ели. Трябва да пресечем пазарния площад покрай очите на множество Сребърни офицери, но никой не ни спира. Косата ми се вее на лекия вятър, спуска бяло руса завеса върху' очите ми. Почти се засмивам. Бяло руса коса... върху' моята глава.
Къщата на Марчър е малка, с набързо построен втори етаж, който изглежда готов да рухне върху нас. Но има прекрасна задна градина, обрасла с преплетени лози и голи дървета. През лятото сигурно изглежда чудесно. Проправяме си внимателно път през нея, полагаме всички усилия да попречим на мъртвите листа да хрущят под краката ни.
- Сега сме невидими - промърморва Харик. Когато поглеждам в неговата посока, осъзнавам, че е изчезнал. Усмихвам се, макар че никой не може да види усмивката.
Някой стига до задната врата преди мен и чука. Няма отговор, нито дори шумолене вътре. Може да са излезли за деня, да са на работа. Първа се обажда Фарли - изругава под нос.
- Дали да чакаме? - прошепва. Не мога да я видя, но виждам облачетата от дъха й, издигащи се там, където би трябвало да е лицето й.
- Харик не е машина - казвам, говорейки от негово име. - Ще чакаме вътре.
Отправям се към вратата, блъсвам се в рамото на Фарли и се отпускам на едно коляно пред ключалката. Проста е. И насън мога да я отворя и сега успявам за нула време. След броени секунди ме посреща познато, удовлетворяващо изщракване.
Вратата се люшва назад върху остро скърцащи панти и аз замръзвам в очакване на онова, което може да е вътре. Както и в къщата на Ели, вътрешноста е тъмна и привидно изоставена. Въпреки това изчаквам още миг, ослушвам се съсредоточено. Нищо не помръдва вътре и не усещам потрепване на електричество. Или на Марчър са им свършили дажбите, или дори изобщо нямат електричество. Удовлетворена, махвам с ръка през рамо, но не се случва нищо. Не могат да те видят, глупачко.
- Влизайте - прошепвам и усещам Фарли зад гърба си.
Щом вратата благополучно се затваря отново, пак ставаме видими. Усмихвам се на Харик, отново благодарна за умението и силата му, но миризмата ме кара да застина на място. Тук вътре въздухът е застоял, неподвижен и леко кисел. С припряно движение на ръката изтупвам половин инч прах от кухненската маса.
- Може би са избягали. Много хора са го направили - предполага Никс бързо.
Нещо привлича вниманието ми - едва доловим шепот. Не глас, не искра. Почти нечуто, толкова тихо, че едва не ми убягва. Идва от кошница до огнището, покрита с мръсен червен парцал. Понасям се към нея, привлечена от малкия лъч.
- Това не ми харесва. Трябва да се прегрупираме в къщата на Ели. Харик, овладей се и се приготви за нова илюзия - нарежда Фарли колкото може по-тихо.
Коленете ми остъргват плочите на огнището, когато коленича над кошницата. Тук мирисът е по-силен, идва от нея. Също и искрата. Не би трябвало да правя това. Знам, че нещото, което ще намеря, няма да ми хареса. Знам го, но не мога да се възпра да махна парцала. Платът е лепкав и аз дръпвам, разкривам онова, което лежи отдолу. След една вцепенена секунда осъзнавам какво гледам.
Дръпвам се назад тромаво, задъхвам се, почти пищя. Сълзите се отронват по-бързо, отколкото съм мислила, че е възможно. Фарли стига първа до мен, ръцете й ме обгръщат, крепят ме.
- Какво има? Мер, какво...
Млъква насред изречението, задавена с думите. Вижда това, което виждам аз. А също и другите. Никс едва не повръща и съм изненадана, че Харик не припада.
В кошницата има бебе на не повече от няколко дни. Мъртво. И не от изоставяне или лошо гледане. Парцалът е оцветен от кръвта му. Посланието е отвращаващо ясно. Семейство Марчър са мъртви.
Мъничко юмруче с пръсти, изкривени като хищни нокти от вкочанението на смъртта, държи миниатюрно устройство. Аларма.