- Харик - изсъсквам през сълзи. - Скрий ни. - Той зяпва, объркан, и аз отчаяно го сграбчвам за крака. - Скрий ни.
Той изчезва пред очите ми, и то тъкмо навреме.
На прозорците се появяват офицери, нахлуват през всяка врата с вдигнати пистолети, всичките крещят.
- Обкръжена си, Мълниеносно момиче! Арестувана си! - реват последователно, сякаш повтарянето ще промени нещо.
Тихо се вмъквам под кухненската маса. Само се надявам другите да имат благоразумието да направят същото.
Поне дванайсет офицери се струпват вътре, крачат с тежки стъпки напред-назад. Четирима се откъсват от групата, отправят се към горния етаж, а един чифт ботуши спира край бебето. Свободната ръка на офицера се присвива в спазъм и знам, че сигурно се взира в миниатюрното трупче. След един дълъг миг повръща в огнището.
- Спокойно, Майрос - казва един от другите и го издърпва. - Бедното създание - добавя, докато подминава бебето. - Нещо горе?
- Нищо! - отвръща друг и слиза обратно долу. - Алармата сигурно се е повредила.
- Сигурен ли си? Управителят живи ще ни одере, ако грешим.
- Вие виждате ли някого тук, сър?
Едва не ахвам, когато офицерът се свлича на колене точно пред мен. Очите му бързо преминавват напред-назад под масата, търсят. Усещам върху крака си лек натиск - един от другите. Не смея да го смушкам в отговор и затаявам дъх.
- Не, не виждам - казва най-накрая офицерът и се изправя отново. - Фалшива тревога. Връщайте се на постовете си.
Тръгват си така бързо, както са нахълтали, но се осмелявам да дишам едва след като стъпките им отдавна са заглъхнали. Тогава си поемам задъхано въздух, трепереща, докато Харик прекратява илюзията, и всички отново ставаме видими с едно мигване.
- Добра работа - Фарли издишва, потупвайки Харик по рамото. Подобно на мен той почти не може да говори и трябва да му помогнем да се изправи на крака.
- Можех аз да ги поема - промърморва Никс, изтъркулвайки се изпод стълбите. С къси крачки прекосява до вратата, едната му ръка вече е върху дръжката на бравата. - Все едно, не ми харесва мисълта да съм тук, когато се върнат.
- Мер? - Докосването на Фарли по ръката ми е леко и внимателно - особено за нея.
Осъзнавам, че стоя над бебето и се взирам. В списъка на Джулиан нямаше бебета, никакви деца под тригодишна възраст. Това не е била новокръвна, не и според нашите сведения или тези, които Мейвън би могъл да притежава. Момиченцето е било убито просто защото е било тук. Ей така, за нищо.
Решително свалям якето си. Няма да я оставя така - само със собствената й кръв като одеяло.
- Мер, недей. Ще разберат, че сме били тук...
- Нека узнаят.
Придърпвам якето върху нея и преборвам с всички сили порива да легна до телцето й и да не стана никога повече. Пръстите ми леко докосват миниатюрното й, студено юмруче. Под него има нещо. Бележка. Тихо, бързо я пъхам в джоба си, преди някой друг да успее да види.
Когато най-сетне стигаме обратно при Ейда и джета, се осмелявам да я прочета. Датата е от вчера. Вчера. Били сме толкова близо.
22 октомври
Доста груб начин, знам. Но нужен. Трябва да знаеш какво правиш, какво ме принуждаваш да причиня на тези хора. Всяко тяло е послание да теб и до брат ми. Предайте ми се и това ще спре. Предайте се и те ще останат живи. Аз съм човек, който държи на думата си.
До нова среща,
Мейвън
Пристигаме обратно в Резката, когато пада нощта. Не мога да ям, не мога да говоря, не мога да спя. Другите обсъждат случилото се в Темплин, но никой не смее да ме пита. Брат ми се опитва, но аз се оттеглям по-навътре в лабиринтите на скривалището ни. Свивам се в тясната дупка, която ми служи за спалня, убедила себе си, че имам нужда да бъда сама засега. В други нощи мразя тази уединена стая, мразя да съм отделена от другите. Сега ми е още по-омразно, но не мога да се заставя да отида при тях. Вместо това изчаквам всички да заспят, преди да си позволя да се отдалеча. Вземам едно одеяло, но то не прави нищо за студа, обзел ме отвън и отвътре.
Казвам си, че това, което ме кара да отида в стаята му, е есенният мраз, а не усещането за празнота в стомаха ми. Не замръзналата бездна, която нараства с всеки провал. Не бележката в джоба ми, прогаряща дупка в тялото ми.
На пода танцува огън, ограничен до спретнат наклон, обграден с кръг от камъни. Дори в странните сенки мога да се досетя, че е буден. Очите му изглеждат оживени от пламък, но не разгневени. Дори не и объркани. С едната ръка отмята одеялата на спалния си чувал и се плъзва да ми направи място.