- Тук вътре е студено - казвам.
Мисля, че знае какво всъщност имам предвид.
- Фарли ми каза - промърморва, когато се настанявам. Обвива ръка през кръста ми, нежна и топла, с единственото намерение да ми даде утеха. Другата се притиска към гърба ми, дланта му опира в белезите ми. Тук съм, казва тя.
Искам да му кажа за предложението на Мейвън. Но каква полза би имало от това? Той само ще откаже, както отказах аз, и ще трябва да понесе срама от този отказ заедно с мен. Това само ще му причини болка, истинската цел на Мейвън. А аз няма да позволя Мейвън да спечели в това. Той вече ме завоюва. Няма да завладее и Кал.
Някак успявам да заспя. Не сънувам.
Двадесета глава
От този ден нататък неговата спалня става наша. Това е негласно споразумение, което осигурява и на двама ни нещо, на което да се уповаваме. Прекалено уморени сме, за да правим кой знае какво повече, освен да спим, макар да съм сигурна, че Килорн има други подозрения. Той престава да ми говори и изобщо не обръща внимание на Кал. Част от мен иска да отиде при другите в по-просторните спални помещения, където децата си шушукат по цяла ногц, а Нани укротява всичките. Това им помага да създадат връзка помежду си. Но само бих ги плашила, затова оставам с Кал, единствения човек, който не се бои истински от мен.
Не ме държи будна нарочно, но всяка нощ усещам как се размърдва. Кошмарите му са по-ужасни от моите и знам точно какво сънува. Момента, в който отдели главата на баща си от раменете му. Преструвам се, че проспивам това, защото знам, че той не иска да го виждам в такова състояние. Но усещам сълзите му по бузата си. Понякога ми се струва, че ме изгарят, но не се събуждам с нови белези. Поне не такива, които могат да се видят.
Макар да прекарваме заедно всяка нощ с Кал не си говорим много. Няма кой знае какво за казване отвъд задълженията ни. Не му казвам за първата бележка или за следващите. Макар да е далече, Мейвън пак успява да застане между нас. Виждам го в очите на Кал като крастава жаба, приклекнала в главата на брат си, опитваща се да го отрови от вътре навън. Причинява същото и на мен - както в бележките, така и в спомените ми. Не знам защо, но не мога да унищожа което и да е от двете, и не казвам на никого за съществуването им.
Би трябвало да ги изгоря, но не го правя.
Намирам друго писмо в Корвиум по време на нова мисия за вербуване. Знаехме, че Мейвън е на път към този район, посещавайки последния голям град преди пепелищата на Задуншивите земи. Мислехме, че можем да стигнем там преди него. Вместо това открихме, че кралят вече си е отишъл.
31 октомври
Очаквах те на коронацията си. Струваше ми се като нещо, което твоята Алена Гвардия с удоволствие би се опитала да провали, макар събитието да беше доста скромно. Все още се предполага да сме в траур за баща ми и една пищна церемония би изглеждала непочтително. Особено при положение че Кал още е някъде там, търчащ наоколо с теб и твоята сган. Малцина все още му дължат вярност според майка ми, но не се тревожете. Справяме се с тях. Няма да настъпи криза с наследяването на Сребърния престол и да откъсне брат ми от повода ви. Ако можеш, честити му рождения ден от мое име. И го увери, че ще му е последният. Но твоят наближава, нали? Не се съмнявам, че ще го прекараме заедно.
До нови срещи,
Мейвън
Гласът му изрича всяка дума, използва мастилото като ножове. За миг стомахът ми започва да се бунтува, заплашва да разплиска вечерята ми по целия под. Гаденето отминава за достатъчно дълго време, за да се измъкна от спалния чувал, от прегръдката на Кал до кутията си с припаси в ъгъла. Както у дома, държа дрънкулките си скрити, а на дъното лежат смачкани още две от бележките на Мейвън.
Всяка завършва по същия начин. Липсваш ми. До нови срещи.
Усещам около гърлото си нещо като ръце, заплашващи да изстискат живота от мен. Всяка дума затяга хватката, сякаш самото мастило може да ме задуши. За секунда се боя, че няма да дишам никога повече. Не защото Мейвън все още настоява да ме измъчва. Не, причината е много по-ужасна.
Защото на мен също ми липсва някой. Липсва ми момчето, което смятах, че е.
Огненият белег, който ми остави, пламва при спомена. Питам се дали той също може да го почувства.
Кал се размърдва в спалния чувал зад мен не от кошмар, а защото е време да се събуди.
Припряно избутвам бележките и излизам от стаята, преди той да може да отвори очи. Не искам да виждам съжалението му, все още не. Това ще е твърде непоносимо.