До Нани Гарет се засмива, помага й да стане от мястото си.
- Фарли летя с мен последна. Ужасно ми оплеска ботушите при кацането.
- Не съм правила такова нещо - отвръща Фарли, но се прокрадва бързо по цялата дължина на джета. Вероятно за да скрие поруменялото си лице. Шейд я следва както винаги и се опитва да задуши смеха си с една ръка. Напоследък тя се чувства зле и за забавление на околните полага всички усилия да го скрие.
Ние с Кал сме последните, останали на борда на самолета, макар че нямам причина да го чакам. Той изпълнява обичайните ритуали, върти копчета и щрака ключове, които изключват различни части от джета в бърза последователност. Усещам как всяка потъва в електрическа смърт, докато остава единствено приглушеното жужене на пълните батерии. Тишината пулсира в такт с биещото ми сърце и внезапно ужасно се разбьрзвам да сляза от джета. Нещо ме плаши да бъда насаме с Кал, поне посред бял ден. Но когато пада нощта, няма никого другиш, когото бих предпочела да видя.
- Би трябвало да говориш с Килорн.
Гласът му ме спира насред крачка, застинала на половината път надолу по задната рампа.
- Не искам да говоря с него.
Топлината се усилва с всеки миг, докато той идва все по-близо и по-близо до мен.
- Странно, обикновено си толкова добра лъжкиня.
Завъртам се рязко и откривам, че се взирам в гърдите му. По пилотския екип, безупречен, когато го облече преди повече от месец, сега ясно личат знаци от носене. Макар че той полага всички усилия да страни от нашите битки, битката все пак го е докоснала.
- Познавам Килорн по-добре от теб и нищо, което кажа, няма да го изтръгне от малкия му истеричен пристъп.
- Знаеш ли, че моли да дойде с нас? - Очите му са тъмни, с тежки клепачи. Изглежда както в миговете преди да заспи. - Моли ме всяка вечер.
Времето, прекарано в Резката, ме е направило пряма и лесна за разчитане. Не се съмнявам, че Кал вижда смущението, което изпитвам, или потайните течения на ревността.
- Той говори с теб? Отказва да говори с мен заради теб, така че защо, за бога, би...
Внезапно пръстите му се озовават под брадичката ми, накланят главата ми, за да не мога да извърна поглед.
- Не е ядосан на мен. Не е ядосан, защото ние... - а после на свой ред млъква, без да довърши. - Той те уважава достатъчно, за да правиш собствени избори.
- Поне това ми каза.
- Но ти не му вярваш. - Мълчанието ми е достатъчен отговор. - Знам защо мислищ че не можеш да се довериш на никого - кълна се в цветовете си, знам. Но не можеш да преминеш през това сама. И не казвай, че имаш мен, защото и двамата знаем, че не вярваш и в това -болката в гласа му почти ме смазва. Пръстите му се тресат до тялото ми.
Бавно измъквам лице от хватката му.
- Нямаше да го кажа - наполовина лъжа. Не изпитвам чувството, че имам някакви права над Кал, и няма да си позволя да му се доверя, но и не мога да се дистанцирам от него. Всеки път, когато се опитам, откривам, че се връщам.
- Той не е дете, Мер. Вече не е нужно да го закриляш.
Като си помисля, че през цялото това време Килорн е ядосан, защото искам да го опазя жив. Едва не се разсмивам при тази представа. Как смея да правя такова нещо? Как смея да искам да го опазя жив?
- Тогава го вземи с теб следващия път. Остави го да си намери гроба - знам, че чува потрепването в гласа ми, но вежливо се преструва, че не го забелязва. - И откога те е грижа за него?
Едва чувам отговора му, докато се отдалечавам.
- Не казвам това заради него.
Долу на пистата другите чакат. Фарли се е заела да пристегне Нани към гърдите на Еарет, използва импровизирана сбруя от една от седалките в джета, но Шейд се взира в краката си. Чул е всяка дума, ако се съди по суровото изражение на чертите му. Отправя ми кръвнишки поглед, докато минаваме, но не казва нищо. По-късно ме чака ново хокане, но засега вниманието ни се насочва към Питарус и надявам се, ново успешно вербуване.
- Ръцете между коленете, главата долу - казва Гарет, инструктирайки Нани. Пред очите ни тя се преобразява от едрия лорд генерал в много по-дребната си, по-слаба същност. Затяга ремъците в съответствие с промяната.
- Така е по-леко - обяснява с тих кикот. След дълги дни на сериозни разговори и безсънни нощи гледката ме кара да се разсмея открито. Не успявам да се сдържа и се налага да покрия устата си с ръка.
Гарет неловко я потупва по темето: