- Никога не спираш да ме удивляващ Нан. Можеш спокойно да затвориш очи.
Тя поклаща глава:
- Цял живот съм си затваряла очите - казва. - Никога повече.
Когато бях дете и си мечтаех да летя като птица, никога не съм си представяла нещо подобно. Краката на Гарет не се прегъват, мускулите му не се напрягат. Не се оттласква от земята. Вместо това дланите му се притискат успоредно на пистата и той просто започва да се издига. Знам, че гравитацията около него отслабва като развързан конец. Издига се с Нани, пристегната плътно до него, по-бързо и по-бързо, докато се превръща просто в петънце в небето. А после конецът се затяга, дърпа точицата по земята, нагоре и надолу в плавни, вълнисти дъги. Отпуснато, после стегнато, докато изчезват над най-близкия хребет. Оттук, долу, почти изглежда спокойно, но се съмнявам, че някога ще разбера от личен опит. Стига ми летенето с джета.
Фарли първа извръща поглед от хоризонта и се връща към настоящата задача. Посочва към издигащия се хълм над нас, увенчан с червено-златни дървета:
- Ще тръгваме ли?
В отговор поемам с резки крачки напред, налагам добро темпо, за да изкачим и прехвърлим хребета. Според вече обширната ни сбирка от карти миньорското село Роузън би трябвало да е от другата страна. Или поне това, което някога е било Роузън. Пожар от подпалени въглища унищожил мястото преди години, принудил както Червени, така и Сребърни да изоставят ценните, макар и опасни, мини. Според прочетеното от Ейда то било изоставено за една нощ и вероятно разполага с истинско богатство от припаси за нас. Засега възнамерявам да мина през него, пък било то и само за да видя какво можем да плячкосаме на връщане.
Първо ме удря пепеливият мирис. Той е полепнал по западната страна на склона, усилва се с всяка наша стъпка надолу по хребета. Фарли, Шейд и аз побьрзваме да покрием носове с шаловете си, но тежката миризма на дим не смущава Кал. Е, едва ли би го смутила. Вместо това той подушва предпазливо дима.
- Още гори - прошепва, докато оглежда дърветата. За разлика от другата страна на хребета дъбовете и брястовете тук изглеждат мъртви. Листата им са оскъдни, стволовете - сиви, а между възлестите им съсухрени корени не растат дори плевели. - Някъде дълбоко.
Ако Кал не беше с нас, щях да се страхувам от тлеещия въглищен огън. Но дори червената топлина на мините не може да му се опре. Принцът би могъл да се справи с лекота дори с експлозия, ако поиска, и затова продължаваме сред дружелюбно мълчание в умиращата гора.
Склонът е осеян с минни шахти, всяка - набързо закована с дъски. От една се стеле дим, матова следа от сиви облаци, издигаща се в мъгливото небе. Фарли се преборва с порива да проучи какво става, но побърза да се покатери по ниските клони или камъни. Разузнава района с мълчаливо усърдие, винаги нащрек. И винаги - на не повече от няколко стъпки от Шейд, който дори за миг не сваля очи от нея. Това ми напомня безмълвно за Джулиан и Сара, двама танцьори, движещи се под звуците на музика, която никой друг не може да чуе.
Роузън е най-сивото място, което съм виждала някога. Пепел покрива цялото село като сняг, носи се във въздуха на малки вихрушки, обгръща сградите във високи до кръста преспи. Дори замъглява слънцето, обкръжила селото в постоянен облак от мараня. Напомня ми за гетото на технитата, Сивия град, но онова противно място все още пулсираше като лениво, почерняло сърце. Това село е отдавна мъртво, убито от злополука, искра дълбоко в мините. Само главната улица, мръсна и западнала кръстоска от няколко тухлени магазина и домове от летви, все още си е на мястото. Останалото е рухнало или изгорено. Питам се дали в пепелта, която дишаме, се вихри прах от кости.
- Няма електричество - не мога да почувствам нищо, дори не и електрическа крушка. Струна от напрежение се отпуска в гърдите ми. Роузън е отдавна мъртъв и няма с какво да ни навреди. - Проверете прозорците.
Те следват примера ми, бършат стъклените витрини на магазините с вече мръсни ръкави. Примижавам към най-малката от оцелелите сгради - просто килер, сбутан между разбит преден пост на Сигурността и полусрутената училищна сграда. Когато очите ми се приспособяват към мъждивата светлина, осъзнавам, че гледам към безкрайни редици от книги. Натрупани на лавици, захвърлени на безразборни купчини, разпилени по мърлявия под. Ухилвам се с лице, притиснато към стъклото, представям си колко много съкровища мога да отнеса на Ейда.
Силен трясък разкъсва нервите ми. Завъртам се като вихър при звука само за да видя Фарли, застанала до стъклената витрина на един магазин. Държи парче дърво, а в краката й има стъкла.