- Били са в капан - обяснява и посочва вътре в магазина.
След миг от счупената витрина бурно изхвръква ято врани. Изчезват в небето, но крясъците им отекват дълго след като са си отишли. Звучат като измъчвани от болка деца.
- Кълна се в цветовете си - изругава Кал под нос, клати глава в нейната посока.
Тя само свива рамене, хили се самодоволно:
- Изплаших ли ви, Ваше Височество?
Той отваря уста да отговори с разтеглени в усмивка ъгълчета, но някой го прекъсва рязко. Глас, който не разпознавам, идващ от човек, когото никога не съм виждала.
- Не още, Даяна Фарли - мъжът сякаш се материализира от пепелта. Кожата, косата и дрехите му са също толкова сиви, колкото мъртвото село. Но очите му са в блестящ, ужасяващ кървавочервен цвят. - Макар че ще го направиш. Всички ще го направите.
Кал призовава огъня си, аз - мълнията си, а Фарли вдига пистолета си в посока на сивия мъж. Изглежда, че никое от тези неща не го плаши. Вместо това той пристъпва напред и аленият му поглед ме намира.
- Мер Бароу - въздъхва той, сякаш името ми му носи огромна болка. Очите му се насълзяват. - Имам чувството, че вече те познавам.
Никой от нас не помръдва, зашеметени сме от вида му. Казвам си, че е заради очите му или дългата му сива коса. Външността му е чудата дори за нас. Но не това ме задържа като вкопана на място. Нещо друго ме е накарало да застана нащрек - инстинкт, който не разбирам. Въпреки че този човек изглежда прегърбен от старост, неспособен да замахне с юмрук, а какво остава пък да се спречка с Кал, не мога да не се боя от него.
- Кой сте вие? - потрепващият ми глас отеква над пустото село.
Сивият мъж накланя глава, взира се във всеки от нас поред. С всяка изминала секунда лицето му посърва, докато си помислям, че може да се разплаче.
- Новокръвните от Питарус са мъртви. Кралят ви чака там - преди Кал да може да отвори уста, да попита това, което всички си мислим, сивият мъж вдига ръка: - Знам, защото го видях, Тиберий. Точно както ви видях да идвате.
- Какво имате предвид с това, че сте видели? - изръмжава Фарли и пристъпва бързо към него. Все още стиска здраво пистолета в ръка, готова да го използва. - Кажете ни!
- Такъв избухлив нрав, Даяна - сгълчава я той, отдръпвайки се от нея с изненадващо бързи крака. Тя примигва озадачена и се хвърля, опитва се да го сграбчи. Той отново се изплъзва.
- Фарли, спри! - изненадвам дори себе си със заповедта. Тя ми се озъбва, но се подчинява, заобикаля така, че да застане зад непознатия. - Как е името ви, сър?
Усмивката му е също толкова сива като косата му.
- Това е без значение. Името ми не е във вашия списък. Идвам от място отвъд границите на вашето кралство.
Преди да успея да го попитам откъде знае за списъка на Джулиан, Фарли връхлита с пълна скорост, спринтира зад гърба на мъжа. Макар че тя не издава звук, макар че не може да я види, той с лекота се отдръпва от пътя й. Тя пада в пепелта по лице, ругае, но светкавично се изправя на крака. Сега е насочила пистолета си към сърцето му.
- От това ще се измъкнеш ли? - изръмжава тя и зарежда пистолета.
- Няма да ми се наложи - отвръща той с иронична усмивка. - Нали, госпожице Бароу?
Разбира се.
- Фарли, остави го. Той е поредният новокръвен.
- Вие сте... вие сте око - прошепва Кал и прави няколко колебливи стъпки през пепеливата улица. - Можете да виждате бъдещето.
Мъжът изпухгява презрително, махвайки с ръка:
- Едно око вижда само това, което търси. Зрението му е по-ограничено от стръкче трева -отново ни фиксира с печалния си, ален поглед. - Но аз виждам всичко.
Двадесет и първа глава
Едва когато влизаме в обгорената черупка на кръчмата на Роузън, сивият мъж проговаря отново, представя се, докато сядаме около овъглена маса. Името му е стряскащо обикновено. Джон. А присъствието му е най-смущаващото нещо, което съм изпитвала някога. Всеки път, щом ме погледне с очи с цвета на кръв, изпитвам усещането, че може да вижда право през кожата ми до онова изкривено, коварно нещо, което някога наричах сърце. Но премълчавам мислите си, пък било то и само за да дам на Фарли повече място да изложи оплакванията си. Тя редува мърморене и викове, възразява, че не можем да имаме доверие на този странен човек, появил се от пепелта. Един-два пъти Шейд се опитва да я успокои, слага длани върху ръцете й, за да я накара да застане неподвижно. През цялото време Джон седи с напрегната усмивка, изслушва мълчаливо доводите й и проговаря едва когато тя най-сетне си затваря устата.