- Вие четиримата сте ми добре познати, така че няма нужда от представяния - казва той, като вдига ръка в посоката на Шейд. Брат ми издава сподавен звук и се отдръпва малко назад. - Открих ви, защото знаех къде ще бъдете. Беше фасулска работа да съгласувам пътуването си с вашето - добавя Джон, насочил погледа си към Кал. Лицето на Кал се облива в бяло, но Джон не си прави труда да гледа. Вместо това поглежда към мен и усмивката му поомеква. Ще бъде добро допълнение, макар и стряскащо. - Нямам намерение да се присъединявам към вас в Резката, госпожице Бароу.
Тогава идва моят ред да си глътна езика. Преди да мога да се съвзема достатъчно, за да попитам, той отново отговаря вместо мен и чувството е като студено пробождане в корема ми.
- Не, не мога да чета мислите ви, но наистина виждам онова, което ще дойде. Например какво ще кажете в следващия момент. Смятам, че ще спестя на всички ни доста време.
- Полезно умение - изрича дрегаво Фарли. Тя единствена от нас не е омагьосана от този човек. - Защо просто не ни кажете каквото сте дошли да кажете, и да приключите с това? Още по-добре, просто ни кажете какво ще се случи.
- Инстинктите ти служат добре, Даяна - отвръща той, свел посивялата си глава. -Приятелите ти, формоизменителката и летящият, ще се върнат скоро. Срещнали са съпротива в Централата на сигурността в Питарус и ще имат нужда от медицински грижи. Нищо, с което Даяна да не може да се справи в джета ви.
Шейд понечва да стане от стола си, но Джон му махва да си седне.
- Спокойно, още имате известно време. Кралят няма намерение да ви преследва.
- Защо не? - Фарли повдига вежда.
Алените очи срещат моите, чакат ме да отговоря.
- Гарет може да лети - нещо, което никой познат Сребърен не може да прави. Мейвън няма да иска никой да види това - дори войниците, заклели се да му служат. - Кал кимва до мен, познава брат си толкова добре - или толкова малко - колкото и аз. - Той обяви пред кралството, че новокръвни не съществуват, и възнамерява да запази нещата така.
- Една от мношто му грешки - казва замислено Джон с унесен и далечен глас. Вероятно наистина е далече, вгледан в бъдеще, което никой от нас не може да проумее. - Но ще откриете това съвсем скоро.
Очаквам Фарли да е тази, която да се озъби гневно при мисълта за още загадки, но Шейд я изпреварва. Надвесва се напред, подпрял се на длани, така че се извисява над Джон.
- Да се перчиш ли дойде тук? Или просто да ни губиш времето?
Няма как да не се запитам същото.
Сивият мъж не трепва дори пред сдържания гняв на брат ми.
- Всъщност да, Шейд. Още няколко мили и очите на Мейвьн щяха да ви видят как идвате. Или щеше да ви хареса да влезете в капана му? Признавам, мога да виждам действията, но не и мисълта и навярно всъщност сте искали да бъдете хвърлени в тъмница и екзекутирани? -той ни оглежда, тонът му е стряскащо бодър. Едната страна на устата му се повдига, извива устните му в полуусмивка. - Питарус сигурно е застигнат от смърт и дори по-лоша участ.
По-лоша участ. Под масата ръката на Кал се сключва върху моята, сякаш чувства тръпката на ужас, надигаща се в стомаха ми. Без да мисля, разтварям дланта си за него, оставям пръстите му да намерят моите. Дори не искам да питам какви по-ужасни съдби са били планирани за нас.
- Благодаря, Джон - гласът ми е дрезгав от страх. - Задето ни спаси.
- Не си спасил нищо - казва Кал бързо и хватката му се затяга. - Всяко решение може да е променило онова, което си видял. Една погрешна стъпка в гората, размахването на крилете на някоя птица. Знам как виждат хората като теб и колко могат да се объркат предсказанията ти.
Усмивката на Джон се задълбочава, докато разделя лицето му. Това раздразва Кал повече от всичко друго, дори повече от рожденото му име.
- Виждам по-надалече и по-ясно от които и да са Сребърни очи, които си срещал. Но ти ще избереш дали да чуеш това, което трябва да кажа. Макар че наистина ще започнеш да ми вярваш - добавя той, като почти намига - по някое време около откритието ти в тъмницата. Джулиан Джакос ви е приятел, нали?
Сега ръцете и на двама ни треперят.
- Такъв е - промърморвам с широко отворени и пълни с надежда очи. - Още е жив, нали?
Отново очите на Джон се изцъклят. Той замърморва под нос думи, които не чувам, и от
време на време кима. На масата пръстите му се присвиват спазматично, движат се напред-назад като градинско гребло през пръстта, която обръща. Мъчи се да разбере нещо, но какво?