- Да, жив е. Но екзекуцията му е планирана, както и тази на... - той прави пауза, замислен. - Сара Сконос.
Следващите мигове минават странно: Джон отговаря на всичките ни въпроси, преди да успеем да ги изречем.
- Мейвьн планира да оповести екзекуциите им, да заложи нов капан за теб и хората ти. Задържани са в затвора в Корос. Той не е изоставен, Тиберий, а преустроен за затваряне на Сребърни. Безмълвен камък в стените, укрепления от диамантено стъкло и военни пазачи. Не, не е само заради Джулиан и Сара. В килиите има и други несъгласни с царуването на Мейвьн, затворени, задето са оспорили властта на новия крал или са ядосали майка му. Династия Леролан създава особени затруднения, както и Династия Айрал. А новокръвните затворници се оказват точно толкова опасни, колкото Сребърните.
- Новокръвни ли? - изтръгва се възклицание от мен, прекъсвам рязко Джон, но той продължава скорострелно като картечница.
- Онези, които така и не открихте; онези, които сметнахте за мъртви. Бяха отведени за наблюдение, за проучване, но лорд Джакос отказа да ги изследва. Дори след... убеждаване.
В устата ми се надига жлъчка. „Убеждаване“ може да значи единствено „изтезания“.
- Има и по-лоши неща от болката, госпожице Бароу - казва Джон меко. - Сега новокръвните са на милостта на кралица Елара. Тя възнамерява да ги използва - прецизно -очите му се отклоняват към Кал и те си разменят поглед, изпълнен с болезнено разбиране. -Те ще бъдат оръжия срещу собствените си хора, контролирани от кралицата и нейните близки, ако им се даде достатъчно време. А това е много, много тъмен път. Не трябва да позволявате това да се случи - напуканите му и мръсни нокти се впиват в масата, издълбават дълбоки бразди в почернялото дърво. - Не трябва.
- Какво ще стане, ако освободим Джулиан и другите? - навеждам се напред в стола си. -Можеш ли да видиш това?
Ако лъже, не мога да разбера.
- Не. Виждам само пътя в момента и мястото, докъдето води. Например сега виждам вас, оцеляващи от капана в Питарус, за да загинете четири дни по-късно. Изчаквате твърде дълго, за да нападнете Корос. О, чакайте, положението се промени сега, след като ви казах - нова странна, тъжна усмивка. - Хмм.
- Това са глупости - изръмжава Кал, разплитайки ръка от моята. Става от масата бавно и целеустремено като тътнеща гръмотевица. - Хората полудяват от слушане на предсказания като твоите, съсипани от знанието за едно несигурно бъдеще.
- Нямаме доказателство освен думата ти - обажда се Фарли. Като никога тя се оказва съгласна с Кал и това изненадва и двамата. Тя изритва стола си назад, действа бързо и ожесточено. - И няколко салонни трика.
Салонни трикове. Предвижда какво ще кажем, предусеща нападенията на Фарли, преди да ги е предприела - това не са просто трикове. Но е по-лесно да вярваме, че Джон е невъзможно явление. Именно затова всички повярваха на лъжите на Мейвън за мен, за новокръвните. Те видяха силата ми със собствените си очи и избраха да се доверят на онова, което можеха да разберат, вместо на онова, което бе вярно. Ще ги накарам да си платят за лекомислието, но няма да допусна тяхната грешка. Нещо у Джон ме смущава, а инстинктът ми подсказва да имам вяра не в човека, а поне във виденията му. Това, което казва, е вярно, макар че причината да ми го каже може и да не е твърде почтена.
Влудяващата му усмивка потрепва, изкривява се в намръщена гримаса, която издава избухлив нрав:
- Виждам от короната да капе кръв. Буря без гръмотевици. Сянка, гърчеща се върху ложе от пламъци. - Ръката на Кал се присвива до тялото. - Виждам езера, които излизат от бреговете си и поглъщат хората цели. Виждам мъж с едно червено око, със синя куртка, с димящ пистолет...
Фарли стоварва юмрук върху масата:
- Достатъчно!
- Вярвам му - думите имат странен вкус.
Не мога да се доверя на собствените си приятели, но ето ме, съюзяваща се с прокълнат непознат. Кал ме гледа, сякаш ми е пораснала втора глава, очите му крещят въпрос, който не смее да зададе гласно. Мога само да свия рамене и да избегна изгарящата тежест на червените очи на Джон. Те ме обхождат от глава до пети, оглеждат всеки сантиметър от Мълниеносното момиче. За пръв път от цяла вечност си пожелавам броня от коприна и сребро, за да изглеждам като предводителката, на каквато се преструвам. Вместо това треперя в износения си пуловер, опитвам се да скрия белезите и костите под него. Радвам се, че не може да види дамгата ми, но нещо ми подсказва, че въпреки това знае за нея.
Вземи се в ръце, Мер Бароу. С огромен прилив на сила повдигам брадичка и се размърдвам в стола си, на практика обръщам гръб на другите. Джон се усмихва в пепеливата светлина.