- Къде е затворът Корос?
- Мер...
- Може да ме зарежеш по пътя - изстрелвам в отговор към Кал, без да си правя труда да гледам как се стоварва словесният удар. - Няма да ги зарежа, за да станат марионетки на Елара. И няма да изоставя и Джулиан, не отново.
Бръчките по лицето на Джон се задълбочават, говорят за множество мъчителни десетилетия. По-млад е, отколкото си мислех, криещ младостта под бръчките и сивата коса. Колко ли много е видял, което го е направило такъв? Всичко, осъзнавам. Всяко ужасно или прекрасно нещо, което някога би могло да се случи. Смърт, живот и всичко между тях.
- Ти си точно тази, която мислех, че ще бъдеш - промърморва той и покрива ръцете ми със своите. Вени се усукват като паяжина под кожата му, сини и пурпурни и пълни с кръв. Видът им ми носи такава утеха. - Благодарен съм, че те срещнах.
Отправям му слаба, но благодарна усмивка - най-доброто, на което съм способна.
- Къде е затворът?
- Няма да ви пуснат да отидете сами - Джон хвърля поглед над рамото ми. - Но и двамата знаем това, нали?
Топла руменина се надига към бузите ми и съм принудена да кимна.
Джон повтаря действието, преди погледът му да се отмести и да се спре върху масата. Унесеното изражение се връща и той отдръпва ръце. Изправя се на нестабилните си крака, все още гледа нещо, което ние не можем да видим. После подушва и вдига яката си, дава ни знак да направим същото.
- Дъжд - предупреждава секунди преди върху покрива над нас да се стовари порой. -Жалко, че трябва да вървим пеша.
Докато стигнем до джета, вече се чувствам като удавен плъх, след като сме вървели право през кал и пороен дъжд. Джон налага равномерно темпо, дори ни забавя един-два пъти, за да „подредим нещата“, както каза. Няколко секунди след като джетът се показва, осъзнавам какво е имал предвид. Гарет се изтъркулва от небето като забавящ скоростта си метеор от мокри дрехи и кръв. Приземява се успешно, а вързопът в ръцете му, на вид напомнящ бебе, рязко оживява, преобразява се пред очите ни. Краката на Нани се удрят тежко в земята и тя се препъва, свлича се на едното си старо коляно. Шейд скача до нея и я хваща, за да я закрепи, докато Фарли издърпва ръката на Гарет през рамото си. Той с радост отпуска тежестта си върху нея, обляга се, за да компенсира безполезния си крак, от който капе кръв.
- Засада в Питарус - изръмжава той колкото от гняв, толкова и от болка. - Нани се измъкна невредима, но мен ме обкръжиха. Трябваше да измина цяла пресечка, преди да успея да се отскубна.
Макар Джон да ни увери, че няма да има преследване, не мога да не наблюдавам потъмняващото небе. Всяко облаче ми прилича на поредния въздушен джет, но не чувам и не чувствам нищо освен далечното потръпване на гръмотевици.
- Няма да дойдат, госпожице Бароу - казва Джон, надвиквайки дъжда. Безумната му усмивка се е върнала.
Гарет хвърля поглед към него, объркан, но кимва, съгласява се с думите му.
- Не мисля, че някой ни последва - казва той: гласът му заглъхва в ръмжене от болка.
Фарли хваща по-здраво Гарет, поема почти цялата му тежест Макар че му помага да върви към джета, вниманието й е фокусирано върху Джон:
- Малкото зверче там ли беше?
Гарет кимва:
- Пазителите бяха, така че кралят едва ли е бил далече.
Тя изругава, но не знам на кого е по-ядосана. На Мейвън за това, че е устроил засада на приятелите ни, или на Джон, задето е прав.
- Кракът изглежда по-зле, отколкото е - провиква се Джон над дъжда. Посочва към Гарет, докато Фарли му помага да се качи по рампата и на борда на джета. После размахва пръст към Нани, все още присвита и облегната на Шейд. - Уморена е до смърт и е премръзнала. Трябват й одеяла.
- Не съм някаква стара глупачка, която да увиете в одеяла и да затворите - изръмжава Нани от земята. Изправя се на крака възможно най-бързо, хвърля на Джон изгарящ поглед. -Остави ме да вървя, Шейд, или ще ти се стъжни животът.
- Както кажещ Нани - промърморва Шейд, мъчи се да скрие хиленето си, когато тя минава с тътрещи се крачки покрай него. Дава й достатъчно място да се движи, но никога не се отделя на повече от една ръка разстояние. Нани гордо влиза в джета с високо вдигната глава и безупречно изправен гръб.
- Нарочно го направи - изръмжава Кал, докато се провира покрай Джон. Не си прави труда да погледне назад дори когато Джон надава лаещ смях към оттеглящия му се силует.
- И се получи - казва той достатъчно ниско, за да мога да го чуя само аз.