Друсваме се във въздуха и Гарет изскимтява, хваща се за крака.
- Камерън, спри! - изкрегцява Фарли, ръцете й политат към коланите. Те щракват и се разкопчават в бърза последователност. - Ако ти не си затвориш плювалника, аз ще го направя!
Но Камерън има очи и гняв само за мен.
- Виж докъде ни отведе този път - изръмжава тя, надвесва се напред колкото й позволяват ремъците. Преди да се усетя, вече съм на крака, нестабилна, докато джетът се поклаща. Едва я чувам над металическите пронизителни звуци, които подскачат из черепа ми. Ръцете й са се измъкнали от връзките, разкопчават коланите й със зашеметяваща прецизност. Тя скача, за да се изправи, озъбва се в лицето ми: - След сто години, смятано от днес, новокръвен крал ще седне на трона, който му построихте върху черепи на деца.
Нещо се разкъсва в мен. Това е бариерата между човешкото и животинското, между разума и лудостта. Внезапно съм забравила джета, височината и всички други, които разчитат на отслабващия ми контрол. Единствената ми мисъл е да образовам тази нагла хлапачка, да покажа точно кого и какво се опитваме да спасим. Когато юмрукът ми се сблъсква с челюстта й, очаквам да видя как по кожата й се разстилат искри и я свличат към пода.
Няма нищо освен натъртените ми кокалчета.
Тя гледа втренчено точно толкова изненадана, колкото мен. Навсякъде около нас потрепващите лампи се връщат в нормалното си състояние и джетът заема хоризонтално положение. Тънкият вой в ръката ми рязко спира, сякаш върху сетивата ми се е смъкнало одеяло от тишина. Удря ме като юмрук в стомаха, принуждава ме да падна на едно коляно.
В миг Шейд улавя ръката ми, стиска я с братска загриженост:
- Добре ли си? Какво има?
В пилотската кабина Кал хвърля поглед между мен и контролното си табло, главата му рязко се завърта напред и назад.
- Стабилизирана - промърморва, макар да съм всичко друго, но не и това. - Мер...
- Не съм аз - по челото ми избива студена пот и се преборвам с внезапния позив за повръщане. Дишането ми е накъсано и задъхано, сякаш изкарват с натиск въздуха от дробовете ми. Нещо ме задушава. - Тя.
Тя отстъпва една крачка назад, твърде шокирана, за да излъже. Устата й зяпва уплашено.
- Нищо не съм направила. Не съм, кълна се, по дяволите!
- Не си го направила нарочно, Камерън - това може би я изненадва най-мнош от всичко. -Просто се успокой, просто... просто спри... - Не мога да дишам, наистина не мога да дишам. Вкопчвам се по-здраво в Шейд, ноктите ми се впиват в него. Паника пробожда нервите ми сега, когато съм сама без мълнията си.
Той поема цялата ми тежест върху раненото си рамо, пренебрегва лекия спазъм на болка. Поне Шейд е достатъчно схватлив, за да знае какво се опитвам да кажа.
- Заглушаваш я, Камерън. Изключваш способностите й, изключваш нея самата.
- Не мога... как? - тъмните й очи са пълни с ужас.
Пред очите ми плуват петна, но виждам как Кал се втурва покрай нас. Камерън се отдръпва от него, както би постъпил всеки, който е с ума си, но Кал знае какво да прави. Обучавал е децата и мен по време на подобни епизоди на свръхчовешки хаос.
- Пусни - казва той твърдо и овладяно. Без увещаване, без гняв. - Дишай, поемай си въздух през носа и го изпускай през устата. Освободи това, което владееш.
Моля те, пусни. Моля те, пусни. Дишам задъхано, всеки дъх е по-плитък от предишния.
- Пусни я, Камерън.
Сякаш върху гърдите ми е бил поставен каменен блок и ме притиска до смърт, изстисква всяко подобие на мен.
- Пусни я.
- Опитвам се!
- Спокойно.
- Опитвам се - гласът й е по-мек, по-овладян. - Опитвам се.
Кал кимва, движенията му са плавни като надигащи се вълни.
- Това е. Това е.
Ново задъхване, но този път въздухът влиза с парене в дробовете ми. Отново мога да дишам. Усещанията ми са притъпени, но се връщат. Изострят се с всеки усилващ се удар на сърцето ми.
- Това е - повтаря Кал, поглеждайки през рамо. Очите му намират моите и между нас се освобождава нишка от напрежение. - Това е.
Не издържам дълго на погледа му. Трябва да погледна към Камерън, към страха й. Тя стиска здраво очи и съсредоточено сбьрчва чело. Една-единствена сълза се отронва от окото й, спуска се надолу по бузата й, а ръцете й разтриват татуировката на врата й. Тя е само на петнайсет Не заслужава това. Не би трябвало да се страхува толкова от себе си.
- Добре съм - изричам с мъка и очите й рязко се отварят.