Вълна от шепот на съгласие се понася сред онези, които се опитвам да спечеля на своя страна. Еарет е начело, свежда глава в демонстрация на лоялност. Той видя Джон с очите си и не му е нужно повече убеждаване, отколкото на мен.
- Няма да принуждавам никого да отиде. Както и преди, всички имате избор по този въпрос. - Камерън поклаща леко глава, но не казва нищо. Шейд стои близо до нея, винаги на една ръка разстояние, в случай че тя реши да направи още някоя глупост. - Няма да е лесно, но не е невъзможно.
Ако кажа, че е достатъчно, може и сама да започна да го вярвам.
- Как така? - обажда се Кранс. - Ако ви чух правилно, този затвор е построен, за да държат хора като вас под ключ. Ще трябва да минете не само през решетки и заключени врати. На всяка порта ще има очи, отряд Сребърни офицери, арсенал, камери, Безмълвен камък и това е само ако имате късмет, Мълниеносно момиче.
До него Флечър преглъща мъчително. Бледият, пълен мъж може и да не е в състояние да чувства болка, но определено може да изпитва страх.
- А ако нямате?
- Питай нея - накланям глава към Камерън. - Тя е избягала.
Ахвания преминават като леки вълни през тълпата, сякаш хората са повърхност на езеро. Сега тази, в която се взират, не съм аз и е приятно да се отпусна малко. За разлика от мен Камерън се стяга, дългите й крайници сякаш се сгъват навътре, защитават я от мношбройните очи.
Дори Килорн вдига поглед, но не към Камерън. Погледът му се плъзва бавно покрай нея и ме намира, облегната на стената. И цялото ми облекчение се изпарява, заместено от тръпка на някаква емоция, която не мога да определя. Не страх, не гняв. Не, това е нещо друго. Копнеж. На играещата светлина на огъня, с бурята навън, мога да се престоря, че сме момче и момиче, сгушени под наколно жилище, търсещи убежище от виещия есенен вятър. Ако някой можеше да контролира протичането на времето и да ме върне в онези дни, щях да ги пазя ревниво, вместо да хленча за студа и глада. Сега съм също толкова премръзнала, също толкова гладна, но никое одеяло не може да ме стопли, никаква храна не може да ме засити. Повече нищо няма да бъде същото. Аз съм си виновна. А Килорн ме последва в този кошмар.
- Тя говори ли? - изсумтява подигравателно Кранс, когато му омръзва да чака Камерън да отвори уста.
Фарли се изкисква:
- Твърде много за моя вкус. Хайде, Коул, разкажи ни всичко, което си спомняш
Очаквам Камерън да се озъби отново, може би дори да ухапе Фарли по носа, но присъствието на публика успокоява гнева й. Разбира, че е номер, но въпреки това той сработва. Има твърде много изпълнени с надежда очи, твърде много хора, готови да си търсят белята. Не може да ги пренебрегне сега.
- Отвъд Делфи е - въздиша тя. Очите й се замъгляват от болезнен спомен. - Някъде близо до Разлива - толкова близо, че почти може да се помирише радиацията.
Разливът образува северната граница на Норта, разделя ни естествено от Пиемонт и Сребърните владетели, които царуват там. Подобно на Нарси, Разливът е опустошена земя, толкова съсипана, че Сребърните не могат да си я върнат. Дори Алената гвардия не смее да отиде там, където радиацията не е измама, а хилядагодишният дим още витае.
- Държаха ни изолирани - продължава Камерън. - По един във всяка килия, а мнозина нямаха достатъчно сили да правят каквото и да е друго, освен да лежат на наровете си. Нещо в мястото поболяваше другите.
- Безмълвен камък - отговарям на незададения й въпрос, защото си спомням същото чувство твърде добре. Два пъти съм била в такава килия и на два пъти тя изсмука силите ми.
- Нямаше много светлина, нямаше много храна - тя се размърдва на мястото си, присвила очи, за да не ги заслепят пламъците. - И не можехме да говорим много. Пазачите не обичаха да говорим и вечно патрулираха. Понякога идваха Пазители и отвеждаха хора. Някои бяха прекалено слаби да вървят и трябваше да ги влачат. Не мисля обаче, че килийният блок беше пълен. Видях много празни килии вътре - дъхът й пресеква. - Все повече с всеки проклет ден.
- Опиши го, опиши структурата - казва Фарли. Смушква Харик и разбирам накъде се е насочила мисълта й.
- Ние, новокръвните, взети от район Бийкън, бяхме в собствен блок. Беше голям квадрат с четири реда килии покрай стените. Имаше закрити пасажи, свързващи различните нива, ужасно преплетени, и магнитроните ги прибираха нощем. Същото беше с килиите, ако трябваше да ги отворят. Нямаше отърване от тия магнитрони - изругава тя и не я виня за гнева й. В затвора не е имало хора като Лукас Самос, не е имало любезни магнитрони като онзи, който загина заради мен в Арчън. - Нямаше прозорци, но в тавана имаше капандура. Малка, но достатъчна, за да ни позволява да зърнем слънцето за няколко минути.