- Такава ли? - пита Харик и потрива ръце. Пред очите ни над лагерния огън се появява една от неговите илюзии, бавно въртящ се образ. Кутия, направена от бледи зелени линии. Когато очите ми се приспособяват към това, което виждам, осъзнавам, че е грубо, триизмерно очертание на затвора на Камерън.Тя се взира в него, очите й преминават с потрепване по всеки сантиметър от илюзията.
- По-широко - промърморва и пръстите на Харик подскачат. Илюзията реагира. - Още два покрити пасажа. Четири порти на горното ниво, по една във всяка стена.
Харик прави каквото му казва, манипулира изображението, докато тя остава доволна. Той почти се усмихва. Това е лесно за него, проста игра като рисуването. Взираме се мълчаливо в грубата картина, всеки от нас се опитва да я разгадае и да измисли начин за влизане.
- Яма - изпъшква Фара и обронва глава в ръцете си. Всъщност килийният блок изглежда точно като квадратна, стръмна дупка.
Ейда не е толкова мрачна и повече я интересува да разучи възможно най-шляма част от затвора.
- Накъде водят портите?
С въздишка Камерън прегърбва рамене:
- Още блокове. Понятие нямам общо колко. Минах през три поредни, преди да изляза.
Илюзията се променя, добавя блокове отстрани на този на Камерън. Усещам гледката като юмручен удар в стомаха. Толкова много килии, толкова много порти. Толкова много места, където да се препънем и паднем. Но Камерън е избягала. Камерън, която няма тренинг и никаква идея на колко много е способна.
- Каза, че в затвора има Сребърни - Кал проговаря за пръв път, откакто сме започнали срещата, и настроението му определено е мрачно. Отказва да пристъпи в кръга от светлината на огъня. За момент изглежда като сянката, за каквато винаги се е представял Мейвън. -Къде?
Лаещ гневен смях, груб като звук от стържене на камък по стомана, се откъсва от устните на Никс. Той забива обвинително пръст във въздуха, пробожда го.
- Защо? Искаш да пуснеш приятелите си от клетките им? Да ги изпратиш обратно при техните имения и чаени партита? Пфу, нека гният! - махва с осеяна с вени ръка в посоката на Кал и смехът му прозвучава студено в есенната буря. - Този би трябвало да го оставиш тук, Мер. Още по-добре - да го отпратиш. Той не смята да защити нищо освен своето.
Устата ми се движи по-бързо от мозъка ми, но този път те са в съгласие.
- Всички до един знаете, че това е лъжа. Кал страда заради всички ни и защити всеки от нас, да не споменаваме, че обучи повечето от вас. Щом пита за другите Сребърни в Корос, значи има причина и тя не е да ги освободи.
- Всъщност...
Завъртам се рязко с широко отворени очи и из стаята отеква възглас на изненада.
- Наистина искаш да ги освободиш?
- Помисли си за това. Те са затворени под ключ, защото са се опълчили на Мейвьн или на Елара, или и на двамата. Брат ми се вьзкачи на трона при странни обстоятелства и мнозина, мнозина няма да повярват на лъжата, която майка му разправя. Някои са достатъчно умни да се покрият, да изчакат, без да бързат, но други не са. Техните дворцови кроежи завършват в килия. И разбира се, налице са такива като моя вуйчо Джулиан, който обясни на Мер каква е. Той помогна на Алената гвардия, спаси Килорн и Фарли от екзекуция, а кръвта му е ослепително сребърна. Той също е в онзи затвор с други, които вярват в равенство отвъд цветовете на кръвта. Те не са ни врагове, не и точно в този момент - отвръща той. Разперва ръце, жестикулира ожесточено, опитва се да ни накара да разберем това, което вижда войникът в него. - Ако пуснем всички да се развилнеят срешу Корос, ще настъпи хаос. Ще нападнат пазачите и ще направят всичко, каквото могат, за да се измъкнат. Това е по-добро отвличане на вниманието, отколкото който и да е от нас може да осигури.
Дори Никс се успокоява, смирен от бързото и решително предложение. Макар да мрази Кал и да го обвинява за смъртта на дъщерите си, не може да отрече, че това е добър план. Навярно най-добрият, който може да измислим.
- Освен това - добавя Кал, оттеглил се обратно в сянката. Този път думите му са предназначени само за мен. - Джулиан и Сара ще бъдат при Сребърните, а не при новокръвните.