Зъбите ми изскърцват. Споменът за военните заповеди гори остър и ярък в ума ми.
- След като напуснат Корвиум, това е поход на смъртта, касапница. Право през окопите и в сърцето на Задушливите земи. Изпратиха Мори там, защото се опита да прегърне майка ни за последен път.
Колебливото ми самообладание се напряга. Виждам го във всяко лице, докато моите новокръвни смилат думите на Камерън. Ейда е най-лошата от всички. Тя се взира в мен, без да мигне. Погледът не е суров, а празен. Тя полага всички усилия да попречи на преценката да замъгли погледа й, но не се получава. Огънят пламти буйно в средата на пода, превръща бялото на очите й в златисточервено и ярко.
- В онзи затвор има новокръвни, а също и Сребърни - Камерън знае, че ги държи в ръцете си, и затяга хватката си. - Но има пет хиляди деца, пет хиляди Червени момчета и момичета, които всеки момент ще изчезнат завинаги. Ще ги оставите ли да умрат? Ще последвате ли нея - тя тръсва глава в моята посока - и галеното й кученце, нейния принц?
Пръстите на Кал се присвиват твърде близо до моите и аз се отдръпвам. Не тук. Всички знаят, че делим една спалня, и кой знае какво друго предполагат. Но няма да дам на Камерън повече „боеприпаси“ от онези, които вече има.
- Тя казва, че имате избор, но не познава значението на думата. Бях доведена тук точно както ме отведе легионерът, както ме отведоха Пазителите няколко дни по-късно. Мълниеносното момиче не дава шансове на хората.
Очаква да оспоря обвинението, но аз си мълча. Усещам това като поражение и тя го знае добре. Зад очите й механизмите са започнали вече да се въртят. Тя ме нарани преди и може да го направи отново. Тогава защо остава? Би могла да ни заглуши и да си тръгне оттук. Защо остава?
- Мер спасява хора.
Гласът на Килорн звучи различен, по-стар. Болезненият копнеж в гърдите ми се връща.
- Мер спаси всички вас до един от затвор или смърт. Излагаше себе си на риск всеки път, щом влезеше в градовете ви. Не е съвършена, но не е чудовище, ни най-малко. Вярвай ми -казва, все още без да ме погледне. - Виждал съм чудовища. А ти също ще видиш, ако оставим новокръвните на милостта на кралицата. Тогава тя ще ви накара да се избивате помежду си, докато не остане нищо от това, което сте, и никой жив, за да помни какви сте били.
Милост, едва не изсумтявам презрително. Елара няма никаква.
Не очаквам думите на Килорн да имат особена тежест, но безкрайно греша. Останалите го гледат почтително и внимателно. Не е същият начин, по който гледат мен. Не, в очите им винаги има нюанс на страх. За тях аз съм генерал, водач, но Килорн е техен брат. Обичат го, както никога не биха могли да обичат Кал или дори мен. Слушат.
И просто ей така победата на Камерън е отмъкната.
- Ще срутим онзи затвор до основи - изръмжава Никс и слага длан на рамото на Килорн. Хватката му е твърде силна, но Килорн не трепва. - Аз ще отида.
- И аз.
- И аз.
- Аз също.
Гласовете отекват в главата ми. Повече, отколкото бих могла да се надявам, се пишат доброволци. Гарет, Никс, Ейда, експлозивната Кета, другият неуязвим разрушител Дармиън, Лори с нейните свръхизострени сетива, а Нани, разбира се, вече е обещала също да дойде. Тихите, Кранс, Фара, Флечър и майсторът на илюзии Харик се размърдват неспокойно по местата си.
- Хубаво - пристъпвам отново напред, фиксирам всички с най-въздействащия поглед, който мога да докарам. - Ще имаме нужда от вас, останалите, тук, за да възпрете децата да не изгорят гората до основи. И да ги защитите, ако нещо се случи.
Нещо. Ново нападение, масирана атака, нещо, което би могло да се превърне в клане на онези, които положих толкова усилия да спася. Но да останат, е по-малко опасно, отколкото да отидат в Корос, и те изпускат въздишки на сдържано облекчение. Камерън ги гледа как се отпускат, лицето й е разкривено от завист. Би останала с тях, ако можеше, но тогава кой ще я обучава? Кой ще я научи как да контролира способностите си и да ги използва? Не и Кал и със сигурност не н аз. Цената не й харесва, но тя ще я плати.
Опитвам се да погледна другите доброволци поред, надявам се да видя решителност или съсредоточеност. Вместо това откривам страх, съмнение и най-лошото от всичко -съжаление. Вече дори преди още да сме започнали. Какво ли не бих дала сега за погубената Алена Гвардия на Фарли или дори за войниците езерняци на полковника. Те поне имаха някаква вяра в каузата си, ако не в самите себе си. Трябва да вярвам достатъчно за всички ни. Трябва да сложа отново маската си и да бъда Мълниеносното момиче, от което имат нужда. Мер може да почака.