Смътно се запитвам дали някога отново ще получа шанс да бъда Мер.
- Ще имам нужда от теб, за да преговорим отново това - казва Кал, като посочва с жест между Камерън и въртящата се илюзия за затвора Корос. - Останалите, нахранете се хубаво и тренирайте възможно най-добре. Когато бурята утихне, искам да видя всички ви обратно в двора.
Другите се изпъват в стойка „мирно“, неспособни да не се подчинят. Както аз се научих да говоря като принцеса, Кал винаги е умеел да говори като генерал. Той командва. Това е нещото, в което го бива, това е предназначението му. А сега, когато има мисия, определена цел отвъд вербуването и криенето, всичко друго избледнява. Подобно на другите, оставям го да се заеме с прошепнатите си планове. Бронзовите му очи сияят на фона на слабата светлина на илюзията, сякаш тя го е омагьосала. Харик остава, покорно я поддържа жива.
Не следвам новокръвните по-навътре в Резката, до тунелите и дупките, където могат да тренират, без да се нараняват взаимно. Вместо това се изправям лице в лице с бурята и излизам навън, оставям студен порив от мразовит дъжд да ме връхлети челно. Топлината на Кал бързо е угасена, изоставена зад мен.
Аз съм Мълниеносното момиче.
Над мен облаците са тъмни, завихрени от бремето на дъжд и сняг. Една нимфа би ги намерила лесни за манипулиране, както и един Сребърен създател на бури. Когато бях Марийна, излъгах и казах, че майка ми е била създателка на бури от Династия Нол. Можела да влияе на климатичните условия, както аз мога да контролирам електричеството. А в Купата на костите призовах мълнии от небето, като разтърсвах пурпурния щит над мен, предпазвайки Кал и себе си от войниците на Мейвън, когато се приближиха. Това ме отслаби, но сега съм по-силна. Сега трябва да бъда по-силна.
Присвивам очи срещу дъжда, пренебрегвам жилещото докосване на всяка мразовита капка. Той се просмуква през дебелото ми зимно палто, смразява пръстите на ръцете и на краката ми. Но те не се вкочаняват. Чувствам всичко, което трябва - от пулсиращата мрежа под кожата ми до нещото отвъд облаците, което бие бавно като черно сърце. То се усилва колкото повече се фокусирам върху него, и сякаш кърви. Пръсти от статично електричество се извъртат от вихъра, който не виждам, докато се оплитат в ниските дъждовни облаци. Косъмчетата на тила ми се надигат, когато се оформя друга буря, пращяща от енергия. Буря от мълнии. Стискам юмрук, затягам хватката си върху онова, което съм създала, и се надявам да се разпространи.
Първият гръмотевичен трясък е тих, почти само лек тътен. Следва слаба мълния, която пада в долината, мярва се за миг през мъглата от сняг и дъжд. Следващата е по-силна, разклоняваща се в пурпурно и бяло. Ахвам при гледката както от гордост, така и от изтощение. Усещам всяко изригване на мълния ярко в себе си, но то пресушава толкова могц, колкото задържа.
- Нямаш цел.
Килорн се е облегнал на входа към Резката, внимава да се опази колкото може по-сух под стряхата на един покрив. Далече от огъня изглежда по-суров и по-слаб от всякога, макар че се храни по-добре, отколкото в Подпорите. Дългите ловни експедиции и постоянният гняв са взели своето.
- Предполагам, че така е най-добре, ако държиш да се упражняваш с това толкова близо до вкъщи - добавя, като посочва към долината. В далечината един висок бор дими. - Но ако планираш да се подобряваш, направи услуга на всички ни и иди да се поразходиш.
- Да не би вече да ми говориш? - изпухгявам насмешливо, като се опитвам да скрия колко съм останала без дъх. Примижавам, гледам гневно към димящото дърво. Слаба мълния пада на сто метра разстояние доста отвъд мястото, към което се целя.
Преди година Килорн щеше да се присмее на усилията ми и да ме дразни, докато отвърна на удара. Но умът му е съзрял като тялото му. Детинското му поведение изчезва. Някога това поведение ми беше омразно. Сега скърбя за него.
Той вдига качулката на пуловера си, скрива зле подстриганата си коса. Отказа да позволи на Фарли да му направи същата къса подстрижка като нейната, затова Никс реши да се пробва и остави Килорн с неравна завеса от златистокафяви къдрици.
- Ще ми позволиш ли да отида в Корос? - пита най-накрая.
- Ти се писа доброволец.
Широката усмивка, която разделя лицето му, е бяла като снега, който се сипе около нас. Ще ми се да не искаше това толкова силно. Ще ми се да ме послуша и да остане тук. Но Кал казва, че Килорн ми има доверие да вземам сама решенията си. Така че трябва да му позволя сам да взима своите.