- Благодаря ти, че се застъпи за мен там, вътре - продължавам. Наистина мисля всяка дума.
Той накланя глава, рязко отмята косата от очите си. Чопли пръстената стена зад гърба си и
се насилва да свие незаинтересовано рамене.
- Мислиш си, че си се научила как да убеждаваш хората след всички онези уроци със Сребърните. Но в такъв случай си доста глупава.
Смехът ни се слива - звук, който разпознавам от отминалите дни. В този момент сме различни от тези, които сме сега, но същите, каквито сме били винаги.
Не сме разговаряли от седмици и не съм осъзнавала колко много ми е липсвал. За момент обмислям да изрека всичко наведнъж, но се преборвам с болезнения порив. Боли ме да се сдържам, да не му кажа за бележките на Мейвън или за мъртвите лица, които виждам всяка нощ или как кошмарите на Кал го държат буден. Искам да му кажа всичко. Той познава Мер така, както никой друг не я познава, както аз познавам рибаря Килорн. Но онези хора ги няма вече. Онези хора трябва да са си отишли. Те не могат да оцелеят в свят като този. Трябва да бъда друг човек - някой, който не разчита на нищо освен на собствената си сила. Той прави така, че е твърде лесно да се вмъкна обратно в образа на Мер и да забравя тази, която трябва да бъда.
Мълчанието се проточва, меко като облачетата от дъха ни в студения въздух.
- Ако загинещ ще те убия.
Той се усмихва печално:
- Подобно.
Двадесет и четвърта глава
Странно, в следващите три дни успявам да спя повече, отколкото от седмици насам.
Тежките учения в двора в съчетание с продължителни съвещания за планиране изтощават всички ни. Пътуванията ни с цел набиране на нови попълнения спират изцяло. Не ми липсват. Всяка една мисия беше ахване или от облекчение, или от ужас, а и двете неща ме съсипваха. Твърде много тела по бесилките, твърде много деца, избиращи да изоставят майките си, твърде много, откъснати от живота, който са познавали. За добро или зло, аз причиних това на всички тях. Но сега, когато джетът е приземен и прекарвам времето си, задълбочено разглеждайки карти и планове на сгради, изпитвам друг вид срам. Изоставих онези, които са още някъде там, точно както Камерън каза, че съм изоставила децата от Малкия легион. Още колко бебета и деца ще умрат?
Но аз съм само един човек, едно малко момиче, което вече не може да се усмихва. Крия го от останалите зад маската си от мълнии. Но то остава - трескаво, с широко отворени очи, уплашено. Отблъсквам го във всеки буден миг, но то все така ме преследва. Никога не си тръгва.
Всички спят много, дори Кал, който се грижи всеки да си почива възможно най-мнош след обучението. Макар че Килорн ми говори отново, влязъл обратно в „стадото“, Кал се отдръпва все повече и повече с всеки изминал час. Сякаш в главата му не е останало място за разговори. Корос вече го е впримчил. Събужда се преди мен, за да нахвърля още идеи, още списъци, дращи по всяко парче хартия, до което можем да се доберем. Ейда е най-шлемият му „актив“ и запаметява всичко толкова внимателно, че се боя да не би очите й да прошрят дупки в картите. Камерън винаги е наблизо. Въпреки заповедите на Кал тя изглежда все по-изтощена с всяка минута. Около очите й има тъмни кръгове и се обляга или сяда винаги, когато може. Но не се оплаква, поне не и пред другите.
Днес, последният ни ден преди нахлуването, тя е в особено противно настроение. Изкарва си го на тренировъчните си мишени. А именно на Лори и мен.
- Достатъчно - изсъсква Лори през стиснати зъби. Пада на едно коляно, махва с ръка в посоката на Камерън. Тийнейджърката стиска юмрук, но след това го отпуска: способността й отслабва, отдръпва назад задушаващата завеса на заглушаването. - От теб се очаква да извадиш от строя усещанията ми, а не мен - добавя Лори, изправя се с усилие отново на крака. Макар че е от мразовития Кентоспорт - скалисто, полузабравено пристанищно градче, вече връхлетяно от сняг и морски бури, тя се загръща по-плътно с палтото си. Заглушаващата способност на Камерън не отнема само пренасяните чрез кръвта оръжия, а те изключва изцяло. Пулсът ти се забавя, очите ти потъмняват, температурата ти се понижава. Способността й разстройва нещо в костите ти.
- Съжалявам - Камерън си е наумила да изрича възможно най-малко думи. Приятна промяна след бурните й речи. - От това няма полза.
Лори се тросва подобаващо в отговор:
- Е, по-хубаво да станеш добра, и то бързо. Тръгваме довечера, Коул, и идваш не само за да се правиш на туристически гид.