Не е в стила ми да прекратявам кавги. Да ги подстрекавам - да, да ги гледам - определено, но да ги спирам? И въпреки това нямаме време да спорим.
- Лори, достатъчно. Камерън, още веднъж - дворцовият глас на Марийна ми върши добра работа тук - и двете спират, за да слушат. - Блокирай усещането й. Направи я нормална. Контролирай същността й.
На бузата на Камерън потрепва мускулче, но тя не изразява гласно недоволството си. Въпреки всичките си оплаквания знае, че това е нещо, което трябва да направи. Ако не заради нас, тогава за самата себе си. Да се научи да контролира способността си, е най-доброто, което може да стори, и такава е сделката ни. Аз я обучавам, тя ни отвежда в Корос.
Лори не е толкова любезна.
- Ти си следващата, Бароу - изръмжава ми тя. Акцентът й от далечния север е остър и груб точно като Лори и суровото място, от което е дошла. - Коул, ако пак направиш така, че да ми призлее, ще те изкормя, докато спиш.
По някакъв начин това успява да изкара едва доловима усмивка от Камерън.
- Можеш да опиташ - отвръща тя, протегнала дългите си, криви пръсти. - Кажи ми, като го почувстваш.
Еледам и чакам някакъв знак. Но както и при Камерън, способностите на Лори са доста по-трудни за забелязване. Така наречената й сетивна способност означава, че при нея всяко усещане за звук, гледка, допир, мирис, вкус е невероятно усилено. Може да вижда далече като ястреб, да чува чупещи се клонки на цяла миля разстояние, дори да проследява диря като хрътка. Де да обичаше да ловува. Лори обаче е по-склонна да пази лагера, като наблюдава гората с великолепните си зрение и слух.
- Спокойно - казвам наставнически аз. Челото на Камерън се набьрчва, докато се съсредоточава, и аз разбирам. Едно е да пуснеш способността си на воля, да срутиш стените на бента отвътре и просто да оставиш всичко да се излее. Това е по-лесно, отколкото да се сдържаш, да се обуздаваш, да бъдеш спокоен, твърд и овладян. - Тя е твоя, Камерън. Ти я владееш. Тя се подчинява на теб.
Нещо потрепва в очите й. Не обичайният й гняв. Гордост. Разбирам и това. За момичета като нас, които не са имали нищо, не са очаквали нищо, е опияняващо да знаем, че в собствената ни същност има нещо, над което никой друг не може да предяви права или да ни го отнеме.
От лявата ми страна Лори примигва и присвива очи:
- Отива си - казва. - Едва чувам от другата страна на лагера.
Все още далече. Способността й още действа.
- Още малко, Камерън.
Камерън се подчинява, махва рязко с другата си ръка. Пръстите й се присвиват в такт с това, което сигурно е пулсът й, оформяйки това, което чувства, в това, което иска да бъде.
- Сега? - изсъсква и Лори накланя глава.
- Какво? - обажда се тя, примижавайки по-силно. Едва може да вижда или чува.
- Това е константата ти - без да мисля, се пресягам, опирам длани на раменете на Камерън. - Към това се стремиш. Скоро ще бъде толкова лесно като да щракнеш електрически ключ; твърде познато, за да го забравиш. Ще бъде моментално.
- Скоро ли? - казва тя, като обръща глава. - Летим тази вечер.
Без да мисля, я заставям да погледне обратно към Лори, пръстите ми побутват челюстта й.
- Забрави за това. Виж колко дълго можеш да удържиш, без да я нараниш.
- Напълно сляпа! - изкрегцява Лори с твърде силен глас. Също и напълно глуха, мисля си.
- Каквото и да правиш, се получава - казвам на Камерън. - Не е нужно да казваш какво е, но просто знай, че това е „спусъкът“ ти. - Преди месеци Джулиан ми каза същото - да открия задействащия механизъм, който освободи искрите ми в Спираловидната градина. Сега знам, че отпускането е, което ми дава сила, и изглежда, че Камерън е открила това, което задейства нейната, каквото и да е то. - Запомни какво е чувството.
Въпреки студа една мънистена капчица пот се търкулва надолу по врата на Камерън и изчезва в яката й. Тя стиска зъби, челюстта й се стяга, за да възпре едно раздразнено сумтене.
- Ще става по-лесно - продължавам и отново отпускам ръце на раменете й. Усещам мускулите й напрегнати под пръстите си, жилести и изопнати като твърде силно опънати струни. Макар че способността й хвърля в безпорядък сетивата на Лори, тя отслабва и Камерън. Само да имахме повече време. Още една седмица или дори още един ден.
Поне не е нужно Камерън да се сдържа, щом стигнем до Корос. Вътре в затвора искам тя да причини колкото може повече болка. Със сприхавия й нрав и миналото й в килиите заглушаването на пазачите не би трябвало да е твърде трудно и тя ще ни проправи чист път през камък и плът. Но какво ще стане, когато на пътя й се изпречи не който трябва? Някой новокръвен, когото не рапознава? Кал? Аз? Способността й може да е най-мощната, която съм виждала или усещала, и определено не искам отново да бъда нейна жертва. Дори само при мисълта по кожата ми полазват тръпки. Дълбоко в костите ми искрите ми реагират, избухват в нервите ми. Налага се да ги отблъсна, като използвам собствените си уроци, за да удържа мълнията спокойна и далечна. Макар че тя се подчинява, затихва до приглушеното жужене, което вече почти не долавям, искрите се извиват от мощ. Въпреки постоянното ми безпокойство и стрес способността ми, изглежда, се е усилила. По-мощна е отпреди, силна и жива. Поне някаква част от мен е жива, помислям си. Защото под мълнията се спотайва друг елемент.