Студът никога не си отива. Никога не свършва и го усещам по-ужасен от всеки товар. Студът е кух и разяжда вътрешностите ми. Разпростира се като гниене, като болест и се боя, че един ден ще ме остави празна - черупка на Мълниеносното момиче, дишащия труп на Мер Бароу.
В слепотата си очите на Лори се въртят, търсят напразно през одеялото от мрак на Камерън.
- Започвам да го чувствам отново - казва тя високо. Съскането на думите й издава болката й. Макар да е корава като солените скали, на които е израсла, дори Лори не може да издържи мълчаливо срешу оръжията на Камерън. - Става по-лошо.
- Освободи.
След доста по-дълго време, отколкото ми харесва, ръцете на Камерън се смъкват, а тялото й се отпуска. Тя сякаш се смалява, а Лори отново пада на едно коляно. Ръцете й масажират слепоочията и тя мига бързо, оставя усещанията си да се върнат.
- Оу - промърморва и хвърля крива усмивка към Камерън.
Но момичето техни не се усмихва в отговор. Обръща се рязко на пета с плитки, полюшващи се при движението, докато застава изцяло с лице към мен. Или би трябвало да кажа, застава с лице към челото ми. Виждам в нея гняв от познатия вид. Ще й послужи добре тази вечер.
-Да?
- Приключих за деня - процежда тя, зъбите й са ослепително бели.
Не успявам да се сдържа и скръствам ръце, изправям гръб възможно най-мнош. Чувствам се до голяма степен като лейди Блонос, когато я поглеждам гневно.
- Свършваш след два часа, Камерън, а ще ти се иска да са повече. Имаме нужда от всяка секунда...
- Казах, че съм приключила - повтаря тя. За петнайсетгодишно момиче може да бъде обезоръжаващо сурова. Мускулите на дългата й шия блестят от пот и диша с усилие. Но се преборва с порива да се задъха, опитва се да се изправи срешу мен при равни условия. Опитва се да изглежда, сякаш ми е равна. - Уморена съм, гладна съм и всеки момент ще бъда принудена да вляза в битка, в която не искам да се бия, отново. И проклета да съм, ако умра с празен стомах.
Зад нея Лори ни наблюдава с широко отворени, немигащи очи. Знам какво би направил Кал. Неподчинение, така нарича това и то не може да бъде търпяно. Би трябвало да пришпоря Камерън по-силно, да я накарам да пробяга една обиколка около сечището, може би да разбера дали може да свали птица с натиска на способността си. Кал щеше ясно да й даде да разбере -тя не е шефът тук. Кал познава войниците, но това момиче не е някой от неговата войска. То няма да се преклони пред моята воля или пред неговата. Твърде дълго се е подчинявало на свирката, обявяваща края и началото на смяната, на разписанията, предавани през поколения от заробени фабрични работници. Вкусило е свободата и няма да се подчини на никоя заповед, която не иска да изпълни. И макар да протестира през всеки миг от времето си тук, остава. Въпреки способността си остава.
Няма да благодаря на Камерън за това, но ще я оставя да се нахрани. Тихо отстъпвам встрани.
- Трийсет минути почивка, после се върни.
Очите й искрят от гняв и познатата гледка почти ме кара да се усмихна. Не мога да не й се възхитя. Един ден може дори да станем приятелки.
Тя не се съгласява, но и не спори и бавно се отдалечава от нашия кът в сечището. Другите в двора я гледат как си отива, очите им я проследяват, докато спори с Мълниеносното момиче, но изобщо не ме е грижа какво може да си мислят. Не съм техен капитан, не съм тяхна кралица. Не съм по-добра или по-лоша от когото и да било от тях и е време да започнат да ме виждат каквато съм. Още една новокръвна, още един боец, нищо повече.
- Килорн е донесъл заешко - казва Лори, било то само за да наруши мълчанието. Подушва въздуха и облизва устни по начин, който би накарал лейди Блонос да запигци. - Доста сочно при това.