- Върви тогава - промърморвам, махвам с ръка към огъня за готвене от другата страна на сечището. Тя няма нужда да й се повтаря.
- Кал е в мрачно настроение, между другото - добавя, докато притичва покрай мен. - Или поне непрекъснато ругае и рита разни неща.
Един бърз поглед ми дава да разбера, че Кал не е отвън. За секунда съм изненадана, после си спомням. Лори чува почти всичко, ако спре, за да се заслуша.
- Аз ще се погрижа за него - казвам й и тръгвам бързо. Тя се опитва да ме последва, после размисля и ме оставя да се втурна напред. Не си правя труда да крия безпокойството си - Кал не се ядосва бързо, а планирането го успокоява, дори го прави щастлив. Така че каквото и да го е разгневило, кара и мен да се тревожа далеч повече, отколкото би трябвало в навечерието на нахлуването ни.
Резката е почти празна, след като всички са излезли навън да тренират. Дори децата са отишли да гледат как по-шлемите се учат да ругаят, да стрелят и да контролират способностите си. Радвам се, че не се въртят около мен, не ме дърпат за ръцете и не ме тормозят с глупави въпроси за своя герой, принца изгнаник. Не съм така търпелива с децата, както Кал.
Докато завивам зад един ъгъл, едва не се блъсвам челно в брат си, идващ от посоката на спалните. Фарли го следва, хили се самодоволно, но усмивката изчезва в секундата, щом ме забелязва. О.
- Мер - промърморва за поздрав. Не спира, а ме подминава с резки крачки.
Шейд се опитва да направи същото, но аз протягам ръка, за да го спра на място.
- Мога ли да ти помогна с нещо? - пита той. Устните му потрепват, неуспешно се мъчат да удържат лукава, игрива усмивка.
Опитвам се да изглеждам, сякаш съм му сърдита, пък дори само от приличие.
- Предполага се да тренираш.
- Безпокоиш се, че не се упражнявам достатъчно ли? Уверявам те, Мер - казва той и намига, - упражняваме се и още как.
Има логика. Фарли и Шейд са неразделни от дълго време. Въпреки това ахвам гласно и го первам по ръката:
- Шейд Бароу!
- О, хайде, стига, всички знаят. Не съм аз виновен, че ти не се сети.
- Можеше да ми кажеш - изпелтечвам, опитвам се да си намеря повод да го нахокам.
Той само свива рамене, все още ухилен:
- Както ти ми разказваш всичко за Кал?
- Това е... - Различно, иска ми се да кажа. Ние не се измъкваме тайно посред бял ден, дори не правим кой знае какво нощем. Но Шейд вдига ръка и ме възпира.
- Ако ти е все едно, наистина не искам да знам - казва той. - А ако ме извиниш, мисля, че имам да тренирам, както ти така любезно изтъкна.
Той се оттегля с разперени навън длани като човек, който се отказва от битка. Оставям го да си върви, отпращам го с махване на ръка, докато самата аз се мъча да скрия усмивката си. Мъничка искрица щастие разцъфва в гърдите ми, чуждо и непознато чувство в толкова много дни на отчаяние. Пазя я, както бих пазила пламък на свещ опитвайки се да я съхраня жива и пламтяща. Но видът на Кал бързо я потушава.
Той е в нашата стая, седнал върху преобърната щайга, с познат лист хартия, разстлан на коленете му. Това е гърбът на една от картите на полковника, сега покрит със старателно начертани линии. Карта на затвора Корос или поне такава част от него, каквато Камерън е успяла да си спомни. Очаквам да видя как ръбовете на листа пушат, но той ограничава огъня си до обгорената плитка яма в пода. Огънят хвърля танцуваща червена светлина, на която сигурно е трудно да се чете, но Кал присвива очи през нея. В ъгъла на стаята раницата ми си лежи недокосната, пълна със стряскащите бележки на Мейвън.
Бавно придърпвам друга щайга и се отпускам до него. Той сякаш не забелязва, но знам, че трябва да ме е видял. Нищо не убягва от войнишкия му усет. Когато рамото ми се блъсва в неговото, не вдига очи от картата, но ръката му се плъзва към крака ми и ме придърпва в топлината си. Той не разхлабва хватката си, а аз не го отблъсвам. Никога не мога да го направя наистина.
- Сега пък какво има? - питам и облягам глава на рамото му. За да мога да виждам картата по-добре, казвам си.
- Освен Мейвън, майка му, факта, че мразя заешко, и разположението на един адски затвор? Абсолютно нищо, благодаря, че попита.
Идва ми да се разсмея, но едва успявам да докарам една усмивка. Не е типично за него да се шегува, не и в такива моменти. Оставям подобни прояви на лош вкус на Килорн.
- Камерън се справя по-добре, ако това помага с нещо.
- Наистина ли? - гласът му отеква с вибриране в гърдите, пулсира в мен. - Затова ли си тук и вече не я обучаваш?