- Тя трябва да се храни, Кал. Не е блок от Безмълвен камък.
Той изсъсква, все още взрян напрегнато в очертанията на Корос:
- Не ми напомняй.
- Той е в самите килии, Кал, не в останалата част от затвора - напомням му. Надявам се да ме чуе и да се вземе в ръце за достатъчно дълго, за да излезе от това странно настроение. -Няма да имаме проблеми, стига никой да не ни заключи вътре.
- Кажи на Килорн - за мое огорчение той се засмива на собствената си шега: звучи много повече като ученик вместо като войника, от когото имаме нужда. Нещо повече - стисва по-здраво коляното ми. Недостатъчно, за да ме заболи, но достатъчно, за да покаже ясно какво си мисли.
- Кал? - побутвам ръката му, пропъждам я като паяк. - Какво ти става?
Най-накрая той вдига рязко глава и ме поглежда. Все още се усмихва, но в очите му няма и помен от смях. Нещо мрачно се е спуснало над тях, превърнало го е в човек, когото не разпознавам изобщо. Дори в Купата на костите, преди родният му брат да го осъди на смърт, Кал не изглеждаше така. Беше уплашен, разстроен, окаяник вместо принц, но все още си беше Кал. Можех да се доверя на онзи изплашен човек. Но това? Това смеещо се момче с неспокойни ръце и безнадеждни очи? Кой е той?
- Искаш ли списък? - отвръща и нещо в мен се прекършва. Удрям го силно със свита в юмрук ръка по рамото. Той е огромен, но не се съпротивлява на инерцията на удара ми и се оставя да го повали назад, заварвайки ме неподготвена. Падам заедно с него и се приземяваме на пръстения под. Главата му се блъсва с глух звук назад и Кал изпъшква от болка. Когато се опитва да стане, аз го бутам, задържам го решително под себе си.
- Няма да станеш, докато не се овладееш.
За моя изненада той само свива рамене. Дори намига.
- Не е кой знае какъв стимул.
- Ъх - някога благородните дами на Норта щяха да припаднат, ако принц Тиберий им намигне. На мен само ми призлява и го удрям отново с юмрук, този път в стомаха. Кал поне има благоразумието да си държи устата затворена, а очите му, за щастие, примигват и се отварят. - Сега ми кажи какъв ти е проблемът.
Онова, което е започнало като усмивка, се разкривява в намръщена гримаса и той обляга глава назад. Челото му се сбьрчва. Оглежда замислено тавана. По-добре, отколкото да се държи като глупак.
- Кал, с нас в Корос ще дойдат единайсет души. Единайсет.
Челюстта му се стяга. Знае какво имам предвид. Единайсет, които ще умрат, ако не се справим с това, и безброй други в Корос, ако ги оставим сами.
- И аз съм изплашена - гласът ми потреперва по-силно, отколкото ми се иска. - Не искам да ги изоставя или да пострадат заради мен.
Отново ръката му намира крака ми. Но докосването му не е настойчиво, не е нахално. А само напомняне. Тук съм.
- Но най-вече - дъхът ми пресеква, засяда върху остро късче истина - се страхувам за себе си. Страхувам се от резонатора, страхувам се да се почувствам отново по този начин. Страхувам се от това, което Елара ще направи, ако се добере до мен. Знам, че съм по-ценна от повечето, заради това, което направих, и това, което мога да направя. Името и лицето ми имат толкова голяма мощ колкото и мълнията ми, и това ме прави важна. Превръща ме в по-добра плячка. - Прави ме сама. - И ми е омразно да мисля по този начин, но все пак мисля.
Това, което започна като срив на Кал, се е превърнало в мое рухване. В една тъмна нощ му разкрих всичките си тайни на един път, обвит в лятна жега. Аз бях момичето, което тогава се опита да му открадне парите. Сега зимата наближава застрашително, а аз съм момичето, което открадна живота му.
Най-ужасната част от признанията ми се задържа, блъска се в мозъка ми като птица в клетка. Удря ме в зъбите, умолява да бъде свободна.
- Той ми липсва - прошепвам, неспособна да издържа на погледа на Кал. - Липсва ми човекът, за какъвто го смятах.
Ръката върху крака ми се свива в юмрук и от нея се излъчва топлина. Гняв. Чувствата на Кал са лесни за разчитане и това е приятен отдих след толкова време, прекарано в бърлога на дебнещи вълци.
- И на мен ми липсва.
Рязко насочвам очи обратно към неговите, невъобразимо слисана.
- Не знам кое ще ме улесни да го забравя. Да мисля, че невинаги е бил такъв, че майка му е отровила ума му. Или че просто се е родил чудовище.
- Никой не се ражда чудовище. - Но ми се иска някои хора да бяха. Така щеше да е по-лесно да ги мразя, да ги убивам, да забравя мъртвите им лица. - Дори Мей вън.