Дъхът й пресеква, когато я взима. Бързо следват сълзи, но не мога да ги гледам. Извръгцам се от всички тях и се качвам на борда на „Блекрън“. Рампата се затваря зад мен и докато сърцето ми спре да бие като обезумяло, вече сме в небето, издигаме се високо над морето.
Моите войници са малобройни в сравнение с мношто, които следват полковника в Езерните земи. Можех да взема само хора, които изглеждаха достатъчно млади, за да изпълнят ролята на Малкия легион, и за предпочитане - онези, които бяха служили във войската, които знаеха как да се държат като войници. Осемнайсет членове на Евардията отговарят на изискванията и са се присъединили към нас в небето. Килорн седи при тях, полага всички усилия да им помогне да се приспособят към сплотената ни група. Ейда не е с нас, нито Дармиън и Харик. Тъй като не могат да минат за тийнейджъри, те отидоха с полковника, за да подпомогнат каузата ни, както могат. Нани не е толкова ограничена въпреки напредналата си възраст. Външността й се сменя бързо, пърха между различни версии на млади лица. Разбира се, Камерън се присъедини към нас - първо на първо, това всъщност беше нейна идея, и едва не подскача от прилив на адреналин. Мисли си за брат си - онзи, когото е изгубила, отведен от легиона. Откривам, че й завиждам. Все още има шанс да го спаси.
Кал и братята ми ще са най-трудни за дегизиране. Брий има младо лице, но е по-едър, отколкото е редно за който и да е петнайсетгодишен младеж. Трами е прекадено висок, Кал -твърде разпознаваем. Но те са ценни не с външността си или дори със силата си, а с познанията си за позициите с окопите. Без тях няма да разполагаме с никого, който да се придвижи през такъв лабиринт и да влезе в кошмарната пустош на Задушливите земи. Виждала съм Задушливите земи само на снимки в новинарски бюлетини и в сънищата си. След като способността ми беше открита, си мислех, че никога няма да ми се наложи да отида там. Мислех си, че съм се спасила от тази съдба. Колко греша само.
- Три часа до Корвиум - излайва Кал, без да вдига поглед от уредите си. Мястото до него е очебийно празно, запазено за мен. Но няма да се присъединя към него, не и след като ме изостави да понеса погребението на Шейд сама.
- Надигнете се, червени като зората - членовете на Гвардията проговарят в един глас, удряйки с прикладите на пушките си по пода. Това заварва неподготвени всички ни, макар че Кал полага всички усилия да не реагира. Въпреки това виждам как ъгълчето на устата му се присвива неодобрително. Не съм част от вашата революция, каза той веднъж. Е, със сигурност изглеждате, сякаш сте, Ваше Височество.
- Надигнете се, червени като зората - изричам тихо, но уверено.
Кал се навъсва открито, гледа гневно навън през прозореца. Изражението го прави да прилича на баща си и си помислям за човека, в какъвто можеше да се превърне. Сериозен, вглъбен в себе си принц воин, женен за пепелянката Еванджелин. Мейвън каза, че Кал нямало да преживее нощта след коронацията, но не вярвам истински на това. Металът се кове в пламък, а не обратното. Той щеше да оживее и да управлява. Но не мога да кажа какво щеше да направи. Някога си мислех, че познавам сърцето на Кал, но сега осъзнавам, че това е невъзможно. Никое сърце не може никога да бъде истински разбрано. Нито дори собственото ти.
Времето минава в задушаващо мълчание. Вътре в джета всички сме неподвижни, но на земята нещата са в движение. Моето съобщение свети ярко по видеоекрани из цялото кралство.
Иска ми се да бях в Арчън, застанала в средата на търговския сектор, и да наблюдавам света, докато той се променя. Дали Сребърните ще реагират, както се надявам? Дали ще видят предателството на Мейвън такова, каквото е всъщност? Или ще извърнат поглед?
- Пожари в Корвиум.
Кал се обляга на стъклото на пилотската кабина със зяпнала уста.
- В центъра на града и гетото на Ривър Таун - прокарва ръка през въздуха, объркан. -Бунтуват се.
Сърцето ми подскача, после потъва. Войната започна. И нямаме представа каква може да бъде цената.
Останалите в джета избухват в ликуване, ръкопляскане и непоносимо много ръкувания. Излизам от мястото си, като почти се препъвам, застъпвам краката си. Аз никога не се препъвам. Никога. Но едва успявам да стигна цяла до задния край на самолета. Вие ми се свят и ми се повдига, готова съм да оплискам цялата стена с вечерята, която така и не доизядох. Едната ми ръка намира метала и оставям хладината да ме успокои. Донякъде върши работа, но главата ми още се върти. Ти искаше това. Чакаше това. Ти накара това да се случи. Това е сделката. Това е замяната.