Клепачите на Мейвън потрепват - единственото, което издава болката му.
- Ще бъдете наказани за това, помни ми думите.
Палецът реагира подобаващо, натиска по-силно, вероятно оставя впечатляваща синина. Но това не е наказанието, за което говори, ни най-малко. Това, което ни е подготвил, ще бъде много, много по-лошо.
Решетките около китките на Кал почервеняват, сияят от горещина. Притворените му очи отразяват звездната светлина, докато ме наблюдава със затаен дъх. Иска ми се да можех да му кажа да лежи неподвижно, да ме остави да направя каквото трябва. Да ми позволи да го спася, както той ме спаси толкова много пъти.
До него Килорн застива неподвижно. Той ме познава по-добре от всеки и ясно разбира изражението ми. Бавно челюстта му се стяга и той поклаща глава на една, после на друга страна.
- Пусни ги, остави ги живи - прошепвам. Усещам ръцете на силноръкия като вериги и си ги представям как пропълзяват по всеки сантиметър от тялото ми, извиват се като железни змии.
- Мер, не знам дали разбираш определението на думата размяна - подмята подигравателно Мейвън и упорства още повече. - Ти също трябва да ми дадеш нещо.
Няма да се върна при него заради никого. Казах това на Кал веднъж, след като оцелях от резонатора, и той осъзна за какво е всичко това.
Предай се, пишеше в бележката на Мейвън, в която ме молеше да се върна.
- Ние няма да се бием. Аз няма да се бия. - Когато силноръкият ме пуска, стените ми се разпадат. Навеждам глава, непособна да вдигна поглед. Сякаш се покланям. Това е моята сделка. - Пусни останалите и ще бъда твоя пленница. Ще се предам. Ще се върна.
Съсредоточавам се върху ръцете си на тревата. Студенината на скрежа ми е позната. Призовава сърцето ми и дупката, която расте там. Ръката на Мейвън е топла под брадичката ми, изгаря ме с отвратителна топлина. Това, че се осмелява да ме докосне, е мрачно послание. Той не се бои от Мълниеносното момиче или поне иска да изглежда така. Принуждава ме да го погледна и не виждам нищо от момчето, което беше някога. Има единствено тъмнина.
- Мер, не! Не ставай глупачка! - едва чувам Килорн, който сега ме умолява. Воят в главата ми е толкова силен, толкова мъчителен. Не съскането на електричество, а нещо друго вътре в мен. Собствените ми нерви, които протестират, крещят. Но в същото време изпитвам противно и извратено облекчение. Толкова много жертви бяха направени заради мен, заради моите избори. Съвсем честно е на свой ред аз да направя нещо и да приема наказанието, което съдбата ми е подготвила.
Мейвън умее да ме разчита добре, търси лъжа, която не съществува. А аз правя същото. Въпреки дозирането си той се страхува от това, което направих, от думите на Мълниеносното момиче и отражението, което имат. Дойде тук да ме убие, да ме прати в гроба. Сега откри по-важна плячка. А аз му я дадох доброволно. Той е изменник по природа, но това е сделка, която иска да изпълни. Виждам го в очите му; чух го в бележките му. Той иска мен и е готов да направи всичко, за да се сдобие отново с контрол над мен.
Килорн се гърчи, за да се освободи от оковите си, но няма никаква полза.
- Кал, направи нещо! - крещи той, хвърля се към тялото до себе си. Оковите им издрънчават заедно с глухо отекване. - Не й позволявай!
Не мога да го погледна. Искам да ме запомни различно. На крака, владееща положението. Не така.
- Имаме ли сделка? - принизена съм до просякиня, умоляваща Мейвън да ме затвори отново в позлатената си клетка. - Държиш ли на думата си?
Над мен Мейвън се усмихва, когато го цитирам. Зъбите му проблясват.
Сега другите крещят, тресат се в оковите си. Не чувам нищо от това. Умът ми се е затворил за всичко освен замяната, която съм готова да направя. Предполагам, че Джон е предвидил това.
Ръката на Мейвьн се премества от брадичката към гърлото ми. Хватката му се затяга. Полека от тази на силноръкия, но много по-болезнена.
- Имаме сделка.
Епилог
Минават дни. Поне си мисля, че са дни. Прекарвам повечето си време във вцепенена слепота, подвластна на резонатора. Вече не боли толкова много. Тъмничарите ми са усъвършенствали така наречената доза и го използват, за да ме държат в безсъзнание, но не и да ми причиняват разцепваща черепа ми болка. Всеки път, когато дойда на себе си и пред очите ми плуват петна, през които виждам мъже в бели халати, те завъртат циферблата и устройството отново започва да цъка. Насекомото дълбае в мозъка ми, щрака, винаги щрака. Понякога имам чувството, че някой ме дърпа, но никога не е достатъчно, за да се събудя напълно. Понякога чувам гласа на Мейвьн. Тогава белият затвор става черно-червен: и двата цвята са твърде силни и непоносими.