На стъпалата на двореца Уайтфайър са се събрали много хора, нетърпеливи да видят падението ми. Всички благородници и генерали са в траурно черно, този път заради кралицата. Роклята на самата Еванджелин е трудна за пренебрегване - кристални шипове в полунощно черно, проблясващи, докато се движи.
Само един човек носи сиво - единствения цвят, който му приляга. Джон. По някакъв начин той стои с останалите от тях и гледа как се приближавам. В очите му, кървавочервени, се съдържа извинение, което никога няма да приема. Изобщо не биваше да го оставям да си тръгне. Изругавам полугласно.
Веднъж той каза, че ще се издигна сама. Сега знам, че е лъгал. Защото определено паднах.
Предният край на платформата е празен, издигнат над всичко друго. Подходящо място за екзекуция, ако Мейвън има такова намерение. Той седи там, чака, седнал на трон, който не разпознавам.
Тъмничарите ми ме дърпат към него, принуждават ме да се приближа към краля. Питам се дали ще ме убие пред всички и ще обагри стъпалата на двореца си с кръвта ми. Трепвам, когато се изправя. Осъзнавам, че стоим един срещу друг като годеници, строги и сами, пред множество от лица. Но това не е сватба. Това може да е моето погребение, моят край.
Нещо проблясва в хватката му. Мечът на баща му? Секира на палач? Вместо това усещам студ, от който потръпвам, когато той закопчава предмета на шията ми. Нашийник. Украсен със скъпоценни камъни, позлатен, с остри ръбове, красив ужасен предмет. През замъгления ми от сълзи поглед ми е трудно да виждам, докато вече не съм сигурна в нищо освен в облечения в черна броня крал пред мен и дамгата, която пари ключицата ми.
Към нашийника е прикрепена верига. Повод. Не съм нищо повече от куче. Той я държи здраво в юмрука си и очаквам да ме извлече от платформата. Вместо това стои непоклатимо.
Дръпва леко, изпробва веригата в ръката си и ме кара да се препъна към него. Острите върхове на нашийника се впиват в кожата ми. Едва не се задавям.
- Ти изложи тялото й на показ - устните му докосват съвсем леко ухото ми, докато изрича с усилие думите през стиснати зъби. Гласът му вибрира от болка. - Ще ти причиня същото.
Изражението му е неразгадаемо, но е ясно какво има предвид. С една ръка посочва към краката си. Пръстите му са по-бели, отколкото си спомням.
Подчинявам му се.
Коленича.