Кал усеща погледа ми и вдига очи от задълбоченото си занимание, неподвижен за момент. После ръката му разсеяно посяга към емблемата, проследява очертанията на откраднатото си кралство. С рязко движение, което ме кара да трепна, той я изтръгва от екипа си и я захвърля. Ярост потрепва в очите му дълбоко под привидно спокойното изражение. Макар да се опитва да го скрие, гневът му винаги изкипява на повърхността, проблясва между пролуките в износената му маска. Оставям го на усърдното му занимание, защото зная, че вътрешните механизми на джета могат да го успокоят по-добре от каквото и да е, което бих могла да кажа.
Шейд се отмества, прави ми място до себе си и аз се тръсвам не особено грациозно. Тишината надвисва над нас като тъмен облак, докато си подаваме манерката напред-назад, споделящи много странна семейна вечеря на пода на два пъти краден „Блекрън“.
- Постъпихме правилно, нали? - прошепвам и се надявам на някакво опрощение. Макар да е само година по-шлям от мен, винаги съм разчитала на съветите на Шейд.
За мое облекчение той кимва:
- Беше само въпрос на време да ме свържат с теб. Полковникът не знае как да се оправя с хора като нас. Плашим го.
- Не само него - отговарям кисело, спомнила си извърнатите очи и шепотите на всички, с които се срещнах дотук. Дори в Двореца на Слънцето, където бях заобиколена от неописуеми способности, пак бях различна. А в Тък бях Мълниеносното момиче. Уважавана, зачитана и вдъхваща страх. - Поне другите са нормални.
- Мама и татко ли?
Кимвам, трепвайки при споменаването им.
- Гиза също и момчетата. Те са истински Червени, така че той не може... няма да им направи нищо - звучи като въпрос.
Шейд отхапва замислено от дажбите си - люспесто, сухо овесено блокче. То го засипва целия с трохи.
- Ако ни бяха помогнали, щеше да е друга работа. Но те не знаеха нищо за бягството ни, така че не бих се тревожил. Начинът, по който си тръгнахме - дъхът му пресеква, както и моят, - беше по-добър за тях. Иначе татко щеше да ни помогне, мама - също. Поне Брий и Трами са достатъчно верни на каузата, за да избегнат всяко подозрение. Да не споменаваме, че никой от тях не е достатъчно умен, за да извърши нещо подобно - той прави пауза, замислен. - Съмнявам се, че дори на езерняците би им харесало да хвърлят една стара жена, един сакат човек и малката Гиза в килия.
- Хубаво - отвръщам, изпълнена със съвсем леко облекчение. Чувствам се по-добре, бръсвам люспите от овесеното блокче от дажбите от ризата му.
- Не ми харесва, когато ги наричаш „нормални“ - добавя той и хваща китката ми. Гласът му се снижава внезапно: - В нас няма нищо нередно. Ние сме различни, да, но не и сбъркани. И със сигурност не и по-добри.
Ние сме всичко друго, но не и нормални, иска ми се да му кажа, но суровите думи на Шейд убиват мисълта.
- Прав си, Шейд - казвам с кимване и се надявам, че няма да прозре през неубедителната ми лъжа. - Винаги си прав.
Той се засмива и довършва вечерята си на една голяма хапка.
- Мога ли да получа това в писмен вид? - изкисква се и ме пуска. Усмивката му е толкова позната, че започвам да изпитвам болезнен копнеж. Усмихвам се престорено заради него, но тежките стъпки на Кал бързо заличават усмивката.
Той минава с едри крачки покрай нас, прекрачва протегнатия крак на Шейд с очи, приковани върху пилотската кабина.
- Би трябвало скоро да влезем в обхват - казва, без да се обръща конкретно към някого, но това ни кара да се задействаме.
Килорн забързано се отдръпва от пилотската кабина, сякаш пропъден като малко момче.
Кал не му обръща абсолютно никакво внимание. Съсредоточен е върху въздушния джет и нищо друго. Поне засега враждебността им отстъпва място на предстоящите препятствия.
- Ще се закопчая - добавя Кал през рамо, уловил погледа ми, докато се отпуска в собствената си седалка. Затяга предпазните си колани с безстрастна прецизност, пристяга всеки един с бързи, резки дърпания. До него Фарли прави същото, безмълвно настанявайки се в стола ми. Не че възразявам. Да гледам как джетът излита, беше ужасяващо - мога само да си представям как изглежда кацането.