Какво беше това?, запитвам се смътно. Джулиан щеше да знае. Дори само мисълта за името му ми причинява болка и аз отблъсквам усещането.
Още няколко червени парчета плат се стрелват из пепеливия въздух, аз търся с поглед познат силует. Но Кал не се вижда никъде и това ме кара да изпитвам такъв ужасен страх.
- Няма да тръгна без него.
Шейд не си прави труда да пита за кого говоря. Вече знае.
- Принцът идва с нас. Давам ти думата си.
Отговорът ми прорязва вътрешностите ми:
- Не се доверявам на думата ти.
Шейд е войник. Животът му е всичко друго, но не и лесен и болката не му е чужда. Въпреки това изявлението ми го наранява дълбоко. Виждам го в лицето му.
Ще се извиня по-късно, казвам си.
Ако това „по-късно“ настъпи.
Нова ракета минава плавно над главите ни и пада на няколко улици от нас. Далечният тътен на експлозия не заглушава по-грубия и по-ужасяващ шум, който се надига навсякъде около нас.
Ритъмът на хиляда маршируващи крака.
Втора глава
Въздухът се изпълва с гъста пелена от пепел, откупва ни няколко секунди, за да се взрем в приближаващата си участ. Силуетите на войници се движат надолу по улиците от север. Още не мога да видя пушките им, но една Сребърна армия не се нуждае от пушки, за да убива.
Други членове на Гвардията бягат пред нас, спринтират неудържимо надолу по булеварда. Засега изглежда, че може и да избягат, но накъде? Единствените варианти са реката и морето отвъд нея. Няма къде да отидем, няма къде да се скрием. Армията марширува бавно със странни тътрещи се крачки. Присвивам очи през прахта, напрягам се да ги видя. И тогава осъзнавам какво е това, какво е направил Мейвън. Шокът от осъзнаването заискрява в мен, през мен, принуждава Шейд и Килорн да отскочат назад.
- Мер! - изкрещява Шейд, наполовина изненадан, наполовина ядосан. Килорн не казва нищо, гледа ме как се поклащам на място.
Пръстите ми се сключват върху ръката му и той не трепва. Искрите ми вече ги няма - той знае, че няма да го нараня.
- Виж - казвам, като посочвам.
Знаехме, че войниците ще дойдат. Кал ни каза, предупреди ни, че Мейвън ще изпрати легион след въздушните джетове. Но дори Кал не би могъл да предвиди това. Само сърце, толкова коварно като това на Мейвън, би могло да измисли този кошмар.
Фигурите от първата редица не са облечени в облачно сивия цвят на сурово обучените Сребърни войници на Кал. Дори изобщо не са войници. Те са слуги в червени куртки, червени шалове, червени туники, червени панталони, червени обувки. Толкова много червено, че все едно кървят. А около краката им има железни вериги, които подрънкват по земята. Звукът стърже по слуха ми, удавя звука на въздушните джетове и ракетите и дори издаваните с рязък лаещ тон заповеди на Сребърните офицери, скрили се зад своята Червена стена. Веригите са всичко, което чувам.
Килорн настръхва, ръмжейки. Пристъпва напред, вдига пушката си, за да стреля, но оръжието се тресе в ръцете му. Армията все още е от другата страна на булеварда, твърде далеч за опитен стрелец дори и без наличието на жив щит. Сега е повече от невъзможно.
- Не трябва да спираме да се движим - промърморва Шейд. В очите му припламва гняв, но той знае какво трябва да се направи, какво трябва да се пренебрегне, за да останем живи. -Килорн, ела с нас веднага или ще те зарежем.
Думите на брат ми ме жегват, разбуждат ме от ужасеното ми вцепенение. Когато Килорн не помръдва, аз го хващам за ръката, шепна в ухото му с надеждата да заглуша веригите.
- Килорн - това е тонът, с който говорех на мама, когато братята ми заминаха на война; когато татко получаваше пристъп на затруднено дишане; когато нещата се разпадаха. -Килорн, не можем да направим нищо за тях.
Думите излизат със съскане през зъбите му:
- Не е вярно - хвърля поглед през рамо към мен. - Трябва да направиш нещо. Можеш да ги спасиш...
За мой вечен срам поклащам глава:
- Не, не мога.
Продължаваме да бягаме. И Килорн ни следва.
Избухват още ракети, по-бързо и по-близо с всяка изминала секунда. Почти не чувам друго освен звънтенето в ушите си. Стомана и стъкло се поклащат като тръстики на вятъра, превиват се и се пречупват, докато по нас се сипе хапещ сребрист дъжд. Скоро става твърде опасно да бягаме, и Шейд ме хваща по-здраво. Той сграбчва и Килорн, телепортира със скок и трима ни, докато светът рухва. Стомахът ми се усуква всеки път, щом тъмнината се сгъсти, и всеки път рухващият град идва по-близо. Пепел и циментов прах замъгляват зрението ни и затрудняват дишането ни. Стъкла се разбиват в ярка буря, оставят плитки порязвания по лицето и ръцете ми, правят дрехите ми на парченца. Килорн изглежда по-зле от мен - с превръзки, почервенели от прясна кръв, но не спира да се движи, като внимава да не ни изпревари. Хватката на брат ми не отслабва дори за миг, но той започва да се уморява, пребледнява с всеки нов скок. Не съм безпомощна, използвам искрите си да отклонявам назъбените метални шрапнели, от които дори Шейд не може да ни отдалечи със скок. Но не сме достатъчно, дори не и за да спасим себе си.