Преди да успея да изпадна в спирала от мрачни и изобличаващи въпроси, високата трева се раздвижва. Някой идва.
Сякаш нещо щраква електрически ключ в Кал. Той се отблъсква от дървото, на което се е подпрял, всеки мускул в тялото му е изопнат и готов за онова, което може да излезе от тревата. Почти очаквам да видя огън по върховете на пръстите му, но след дълги години на военно обучение Кал е по-благоразумен. В тъмнината неговият пламък ще е като лъча на наблюдателната кула, предупреждаващ всеки офицер за присъствието ни. За моя изненада Килорн изглежда също толкова бдителен като принца. Пуска изплетената си от трева мрежа, стъпква я под краката си, когато се изправя. Дори измъква от ботуша си скрит кинжал -остро, плътно хладно малко оръжие, с което едно време кормеше риба. Видът му ме кара да настръхна. Не знам кога ножът се е превърнал в оръжие или кога е започнал да го носи в обувката си. Вероятно горе-долу по времето, когато хората започнаха да стрелят по него.
Самата аз също не съм лишена от оръжия. Приглушеното пулсиране в кръвта ми е всичко, което ми трябва, по-остро от всяко острие, по-жестоко от всеки куршум. Искри се разклоняват под кожата ми, готови, ако ми потрябват. Моята способност притежава изтънченост, която липсва на тази на Кал.
Птичи звук раздира нощта: бухане, разнасящо се из тревата. Килорн отговаря подобаващо, изсвирвайки нисък тон. Звучи като дроздовете, които гнездят в наколните жилища у дома.
- Фарли - промърморва под нос и сочи към високата трева.
Тя излиза първа от сенките, но не и последна. Следват я две фигури: едната е брат ми, подпиращ се на патерицата си, а другата е тантуреста, с мускулести крайници и закръглен корем, с какъвто мъжете се сдобиват с възрастта. Никс.
Ръката на Кал се сключва около ръката ми над лакътя, притиска я нежно. Дръпва леко, измества ме обратно в по-дълбоките сенки на китката дървета. Тръгвам без колебание, защото зная, че няма такова нещо като прекалена предпазливост. Смътно си пожелавам да имах парче червен плат, за да маскирам лицето си, както направихме в Нарси.
- Някакви проблеми? - пита Кал, приближавайки се до Фарли и Шейд. Звучи някак по-възрастен, по-владеещ положението, отколкото съм свикнала. Не откъсва очи от Никс, следи всяко потрепване на пръстите на закръгления дребен новокръвен.
Фарли пренебрегва въпроса с махване на ръка, сякаш я е подразнил.
- Проста работа. Въпреки куцукането на този тук - добавя тя, като забива палец в Шейд. После се обръща към Никс: - Не оказа съпротива.
Въпреки тъмнината виждам как по лицето на Никс пропълзява плътна червенина.
- Е, не съм глупак, нали? - говори грубовато, директно. Човек, който не търпи тайни. Макар че кръвта му крие най-голям ата от всички тайни. - Вие сте Алената гвардия. Офицерите биха ме обесили за това, че ви приемам в къщата си. Дори неканени.
- Хубаво е да го знаем - промърморва Шейд под нос. Светлите му очи се замъгляват леко, когато хвърля многозначителен поглед в моята посока. Самото ни присъствие би могло да обрече този човек на гибел. - Сега, господин Марстън...
- Никс - промърморва той. Нещо проблясва в очите му и той проследява погледа на Шейд. Намира ме в сенките и примижава, опитва се да види лицето ми. - Но мисля, че вече сте знаели това.
Килорн пристъпва леко и се премества така, че да ме скрие от поглед. Движението изглежда невинно, но челото на Никс се набраздява, когато проумява по-дълбокия смисъл. Настръхва, застанал редом с Килорн. По-малкото момче се извисява над него, но Никс не показва и капка страх. Вдига единия си зачервен пръст, сочи към гърдите на Килорн:
- Издърпа ме тук след вечерния час. Това е углавно престъпление. Сега ми кажи за какво или в противен случай ще си тръгна за къщи и ще гледам да не умра по пътя.
- Ти си различен, Никс - гласът ми звучи твърде висок, твърде младежки. Как да обясня? Как да му кажа това, което ми се иска някой да беше казал на мен? Това, което дори не разбирам истински? - Знаещ че в теб има нещо - нещо, което не можеш да обясниш. Може дори да мислиш, че... не си наред.
Последните ми думи се забиват в целта като стрели. Грубоватият дребен човек трепва, когато ги чува: късчета от гнева му се стопяват. Знае точно за какво говоря.
- Да - казва.
Не помръдвам от мястото си, дълбоко в китката дървета, а вместо това правя знак на Килорн да отстъпи встрани. Той изпълнява молбата ми, оставя Никс да мине покрай него. Когато се приближава към мен в сенките, биенето на сърцето ми се ускорява. То блъска в ушите ми - нервно, нетърпеливо барабанене. Този човек е новокръвен като мен, като Шейд. Още един, който разбира.