Никс Марстън изобщо не прилича на баща ми, но имат едни и същи очи. Не по цвят, не по форма, но въпреки това са едни и същи. И едните, и другите имат хлътналия поглед, който говори за празнота, загуба, която времето не може да излекува. За мой ужас болката на Никс стига дори по-дълбоко от тази на татко - човек, който почти не може да диша, а какво остава пък да ходи. Виждам я в увисналите му рамене, в немарливия вид на сивата му коса и дрехите му. Ако още бях крадла, плъх, нямаше да си правя труда да крада от този човек. Не му е останало нищо за даване.
Той отвръща на погледа ми, очите му прелитат бързо по лицето и тялото ми. Разтварят се широко, когато осъзнава коя съм. Мълниеносното момиче. Но когато разпознава Кал до рамото ми, шокът му бързо отстъпва място на гняв.
За почти петдесетгодишен човек Никс е изненадващо бърз. В сенките едва го виждам как навежда рамо и напада, хващайки Кал през корема. Макар че е наполовина по-дребен от принца, го поваля като бик, блъсва силно и себе си, и него в грубия здрав ствол на едно дърво. То изпуква гръмко под удара, разтърсва се от корените до клоните. След половин миг осъзнавам, че вероятно е добре да се намеся. Кал си е Кал, но нямаме представа кой е Никс или какво може да прави.
Никс замахва с юмрук и оставя синина, удряйки Кал по челюстта толкова силно, че се опасявам да не е счупена, преди да успея да обвия ръце около врата му.
- Не ме принуждавай, Никс - изръмжавам в ухото му. - Не ме принуждавай.
- Направи най-лошото, което можеш - процежда Никс в отговор и се опитва да ме изблъска с лакът. Но аз държа здраво, стискам врата му. Усещам плътта твърда като камък под докосването си. Много добре.
Успявам да изпълня тялото си с достатъчно сила, за да зашеметя Никс и да го накарам да се подчини. От разтърсването косата му би трябвало да настръхне. Пурпурните ми искри уцелват кожата му и очаквам да отстъпи, може би да се разтърси леко и да се опомни. Той обаче, изглежда, изобщо не усеща мълнията ми. Тя само го раздразва, както една муха би раздразнила кон. Изпращам му нов шок, този път по-силен, и пак нищо. Възползвал се от изненадата ми, той успява да ме отхвърли и аз се приземявам тежко с гръб към едно дърво.
Кал се справя по-добре: избягва и парира възможно най-мнош юмручни удари. Но при допира съска от болка дори при ударите, които отскачат от ръката му. Най-после гривната на създателя на пламъци на китката му заискрява, образува огнено кълбо в ръката му. То се разбива в рамото на Никс като вода в скала, обгаря дрехите, но оставя плътта невредима.
Каменокож, отеква в главата ми, но този човек не е нищо подобно. Кожата му е все още червендалеста и гладка, а не сива или напомняща за камък. Просто е непробиваема.
- Престанете! - изръмжавам, опитвам се да не повишавам тон. Но схватката или може би трябва да кажа „касапницата“, продължава. Сребърна кръв шурти от устата на Кал, оставя по кокалчетата на Никс черни петна в сенките.
Килорн и Фарли се втурват покрай мен, забързаните им стъпки тупкат ритмично. Не знам от каква полза ще бъдат срещу този таран в човешки образ и протягам ръка да ги спра. Но Шейд стига до Никс преди тях, скача зад него. Сграбчва го за врата, както направих аз, а после и двамата изчезват. Появяват се на десет фута разстояние частица от секундата по-късно и Никс пада на земята със зеленикав оттенък на лицето. Опитва се да стане, но Щейд подпира врата му с патерицата си и го приковава към земята.
- Само да си мръднал, и ще го направя отново - казва той с пламнали и опасни очи.
Никс вдига едната си изпоцапана със сребристи петна ръка в знак, че се предава. С другата се държи за корема, който все още се преобръща от изненадата и усещането, че е стиснат и вдигнат във въздуха. Знам всичко това твърде добре.
- Достатъчно - изрича задъхано. Тънък слой пот проблясва по челото му, издава настъпващото изтощение. Непробиваем, но не и неудържим.
Килорн се тръсва обратно на корена, на който е седял, грабва останките от мрежата си. Усмихва се тайно, почти се разсмива при вида на пребития и окървавен Кал.
- Този тип ми харесва - казва. - Много го харесвам.
С мъка се изправям на крака, пренебрегнала старите болки, които се разнасят из костите ми.
- Принцът е с нас, Никс. Дошъл е, за да помогне, също както и аз.
Това не го умилостивява ни най-малко. Никс се отпуска на пети, оголва жълти зъби. Дъхът му звучи накъсан и ожесточен.