- Момичетата ми са мъртви, съпругата ми е мъртва, а на мен ми втръсна от вонята на тресавищата - казва той и спира пред мен. - С вас съм - после хвърля ожесточен поглед над рамото ми и не е нужно да се обръщам, за да знам, че гледа към Кал. - Само дръжте онзи далече от мен.
Дванадесета глава
Потегляме отново с тежки стъпки през гората, невредими, преследвани единствено от морски бриз и облаци. Но не мога да отърся чувството на ужас, обвиващо се около сърцето ми.
Макар че Никс едва не разцепи черепа на Кал, вербуването му ми се стори лесно. Прекалено лесно. А ако съм научила нещо през изминалите седемнайсет години, през изминалия месец, то е, че нищо не е лесно. Всичко си има цена. Ако Никс не е клопка, тогава със сигурност представлява опасност: Всеки може да предаде всеки.
Така че макар да ми напомня за татко, макар да не представлява много повече от сива брада и скръб, макар да е като мен, затварям сърцето си за мъжа от Корунт. Спасих го от Мейвън, казах му какъв е и го оставих да направи избора си. Сега трябва да продължа нататък, да направя същото за още един и втори, и трети. Всичко, което има значение, е следващото име.
Звездната светлина осветява гората достатъчно за един бърз поглед и аз прелиствам с палец вече познатите страници от списъка на Джулиан. В района има доста, скупчени около град Харбьр Бей. Според списъка двама са в същинския град, а един - в гетото Ню Таун. Не съм сигурна как ще се доберем до когото и да е от тях. Градът със сигурност ще бъде ограден със стени като Арчън и Съмъртън, докато ограниченията върху гетата на технитата са още по-тежки с влизането в сила на Мерките. После си спомням, че стените и ограниченията не важат за Шейд. За щастие, той върви все по-добре с всеки изминал час и след още няколко дни вече не би трябвало да има нужда от патерицата. Тогава ще бъдем неудържими. Тогава може дори да победим.
Мисълта ме изпълва поравно с вълнение и смущение - как ще изглежда един такъв свят? Мога само да си представям къде ще бъда. У дома може би, със сигурност с близките си, някъде в гората, където мога да чувам шум на река. С Килорн наблизо, разбира се. Но Кал? Не знам къде ще предпочете да бъде в крайна сметка.
В тъмнината на нощта е лесно да оставиш ума си да блуждае. Свикнала съм с горите и всъщност не е нужно да фокусирам вниманието си, за да се пазя да не се препъвам в корени или листа. Затова, докато вървя, си мечтая, мисля си какво би могло да бъде. Армия от новокръвни. Фарли начело на Алената гвардия. Истински Червен бунт от окопите на Задушливите земи до уличките на Сивия град. Кал винаги е казвал, че тоталната война не си заслужава цената, че ще бъдат погубени твърде много Червени и Сребърни. Надявам се да е прав. Надявам се, че Мейвън ще види какви сме, на какво сме способни и ще разбере, че не може да спечели. Даже и той не е глупак. Дори той знае кога е победен. Поне се надявам да знае. Защото, доколкото ми е известно, Мейвън никога не е претърпявал поражение. Не и наистина сериозно. Кал спечели баща им, войниците му, но Мейвън спечели короната. Мейвън спечели всички наистина важни битки.
А ако имаше достатъчно време... щеше да е спечелил и мен.
Виждам го във всяка сянка на всяко дърво - призрак, изправен на фона на дъждовната буря в Купата на костите. Водата струи между върховете на желязната му корона, в очите и устата му, в яката му, в ледената бездна, каквато представлява погубеното му сърце. Тя почервенява, превръща се от вода в моята кръв. Той отваря уста да я вкуси и зъбите вътре са остри, блестящи бръсначи от бяла кост
Примигвам, за да прогоня образа му, заличавам спомена за принца изменник.
Фарли шепне в тъмнината, излага подробно истинската цел на Гвардията. Никс е умен мъж, но като всеки друг под управлението на Пламтящата корона е бил захранван с лъжи. Тероризъм, анархия, кръвожадност - това са думите, с които си служат репортажите, когато описват Гвардията. Показват децата, загинали в Прострелването на слънцето, наводнените разрушени останки на моста в Арчън - всичко, за да убедят страната в нашето предполагаемо коварство. През цялото време истинският враг седи на трона си и се усмихва.
- Ами тя! - прошепва Никс, мятайки твърд като кремък поглед в моята посока. - Вярно ли е, че е подмамила принца да убие краля?
Въпросът на Никс ме прерязва като острие - толкова болезнен, че очаквам да видя от гърдите ми да стърчи нож. Но собствените ми болки могат да почакат. Пред мен Кал застава неподвижно, широките му рамене се повдигат и спускат, издават, че си поема дълбоки, успокояващи глътки въздух.