Слагам длан върху ръката му, надявам се да го успокоя, както той успокоява мен. Кожата му пламти под пръстите ми, почти прекалено гореща на допир.
- Не, не е - казвам на Никс, придала на гласа си възможно най-стоманена нотка. - Изобщо не стана така.
- Значи, в такъв случай главата на краля се изтърколи сама, а? - той се подсмихва, очаква изблик на смях. Но дори Килорн има благоразумието да си замълчи. Дори не се усмихва. Разбира мъката по мъртвите бащи.
- Мейвън беше - изръмжава Килорн и изненадва всички ни. Изражението в очите му е чист огън. - Мейвън и майка му, кралицата. Тя умее да контролира умовете. И... - гласът му пре секва; не му се иска да продължи. Смъртта на краля беше толкова ужасна дори за човек, когото мразехме.
- И? - упорства Никс и рискува да направи няколко крачки към Кал. Спирам го с един кръвнишки поглед и за щастие, той се заковава на място на няколко стъпки от мен. Но лицето му се удължава в злобна гримаса: изгаря от нетърпение да види как принцът страда. Знам, че си има собствени причини да измъчва Кал, но това не значи, че трябва да му позволя.
- Не спирай - промърморвам толкова ниско, че само Кал да чуе.
Вместо това той се обръща, мускулите му са изопнати и напрегнати под докосването ми. Усещам ги като горещи вълни, бушуващи в огромно море.
- Елара ме накара да го направя, Марстън - бронзовите му очи срещат тези на Никс, предизвикват го да направи още една крачка. - Тя проникна с коварство в ума ми, установи контрол над тялото ми. Но остави ума ми на място. Остави ме да гледам как ръцете ми взеха меча му, как отделих главата му от тялото. А после обяви пред света, че именно това съм искал през цялото време. - След това по-меко, сякаш припомня на себе си: - Тя ме накара да убия баща си.
Част от злобата на Никс замира - достатъчно, за да разкрие човека отдолу:
- Видях снимките - измънква той, сякаш се извинява. - Бяха навсякъде, по всички екрани в града. Помислих си... изглеждаше...
Очите на Кал потрепват и се стрелват нататък към дърветата. Но той не гледа листата.
Погледът му е зареян в миналото към нещо по-болезнено.
- Тя уби и истинската ми майка. И ще избие всички ни, ако й позволим.
Думите излизат сурови и груби като ръждиво острие, което прорязва плът. Вкусът им в устата ми е прекрасен:
- Не и ако аз я убия първа.
Въпреки всичките си таланти Кал не е жесток човек. Може да те убие по хиляда различни начина, да поведе армия, да опожари до основи някое село, но това няма да му достави наслада. Затова следващите му думи ме заварват неподготвена:
- Когато му дойде времето - казва, взирайки се в мен, - ще хвърляме ези-тура.
Яркият му пламък наистина е потъмнял.
Когато излизаме от гората, кратка тръпка на страх пробягва през тялото ми. Ами ако „Блекрън“ го няма? Ами ако са ни проследили? Ами ако, сми ако, ами ако. Но въздушният джет е точно там, където го оставихме. Почти невидим е в тъмнината, слива се със сиво-черната писта. Устоявам на порива да се втурна със спринт на сигурно място вътре и се заставям да вървя редом с Кал. Не прекалено близо обаче. Никакво разсейване.
- Дръж си очите отворени - промърморва Кал: тихо, но твърдо предупреждение, докато наближаваме. Не откъсва очи от джета, следи за всякакъв знак за клопка.
Аз правя същото, взирам се в задната рампа, все още спусната до пистата, открита към нощния въздух. Изглежда ми чиста, но в търбуха на „Блекрън“ се събират сенки, непрогледно тъмни и непроницаеми от това разстояние.
Нужна е много енергия и съсредоточаване, за да захраня с електричество целия джет, но електрическите крушки вътре са друга работа. Дори от десет метра разстояние е лесно да достигна до жиците им, да задействам зарядите им и да осветя вътрешността на джета с ярко и внезапно сияние. Нищо не помръдва вътре, но другите реагират, изненадани от яркото зарево светлина. Фарли дори измъква пистолета си от кобура, прикрепен с ремък за крака й.
- Това съм само аз - казвам й с махване на ръка. - Джетът е празен.
Ускорявам крачка. Нямам търпение да вляза вътре, обгърната като в пашкул от нарастващия електрически заряд, който се усилва с всяка стъпка. Когато стъпвам на рампата и се покатервам в джета, усещането е, сякаш се сгушвам в топла прегръдка. Прокарвам ръка по стената, проследявам очертанието на метална плоскост, докато минавам. Още от мощта ми потича, излива се от електрическите крушки, преминава по електрически пътеки и се влива в клетките на масивните акумулатори, намиращи се под краката ми и закрепени под всяко крило. Те жужат в съвършено съзвучие, изпращат собствената си енергия и включват това, което аз не съм задействала. Джетът „Блекрън“ оживява.