Никс ахва зад мен, обзет от страхопочитание при вида на масивния, метален джет. Вероятно никога не е виждал такъв от толкова близо, а какво остава пък да е влизал в някой. Обръщам се и очаквам да го намеря загледан в седалките или пилотската кабина, но очите му са решително приковани върху мен. Поруменява и свежда глава в подобие на колеблив поклон. Преди да успея да му кажа точно колко много ме дразни това, той се затътря до една седалка и оглежда с почуда предпазните колани.
- Ще получа ли каска? - пита той тишината. - Ако ще се блъскаме из въздуха, искам каска.
Със смях Килорн сяда до Никс и закопчава себе си и него на местата им с бързи, гъвкави пръсти.
- Никс, мисля, че ти си единственият тук, който няма нужда от каска.
Те се кискат заедно, споделят криви усмивки. Ако не бях аз, ако не беше Алената гвардия, Килорн вероятно щеше да се окаже същият като Никс. Съсипан стар човек, на когото не му е останало нищо за даване освен костите му. Сега се надявам да получи шанса да остарее, самият той да има болки в коленете и сива брада. Само ако Килорн ми позволи да го закрилям. Само да не настояваше да се хвърли пред всеки куршум, оказал се на пътя му.
- Значи тя наистина е Мълниеносното момиче. А този е... - посочва в другия край на джета към Шейд и търси дума, с която да опише способността му.
- Скачач - обажда се Шейд с почтително кимване. Затяга коланите си възможно най-стегнато, вече пребледнял при перспективата за още един полет. Фарли не изглежда толкова смутена и решително се взира от мястото си, приковала очи върху прозорците на пилотската кабина.
- Скачач. Добре. Ами ти, момче? - смушква Килорн с лакът, сляп за помръкващата му усмивка. - Ти какво умееш?
Свличам се в креслото на пилотската кабина: не искам да видя болката в изражението на Килорн. Но не съм достатъчно бърза. Зървам смутеното му изчервяване, вдървените му рамене, присвивагците му се очи и пронизваща навъсена гримаса. Ревност се промъква през всеки сантиметър от тялото му, разпространява се по-бързо от инфекция. Силата й ме изненадва. Нито за миг не съм си и помисляла, че Килорн иска да бъде като мен, като някой Сребърен. Той се гордее с кръвта си, винаги се е гордял. Дори ми се нахвърли гневно навремето, когато за пръв път видя в какво съм се превърнала. Една от тях ли си?, изръмжа с груб и непознат глас. Беше толкова разгневен. Но пък защо е ядосан сега?
- Ловя риба - казва и се насилва да се усмихне безизразно. В гласа му има горчивина и ние я оставяме да се разлага в мълчанието ни.
Никс проговаря пръв, плясва Килорн по рамото.
- Раци - казва той, като размърдва пръсти. - Цял живот съм бил ловец на раци.
Смущението на Килорн донякъде намалява, отдръпва се зад крива усмивка. Обръща се да гледа как Кал щрака ключовете на контролното табло и подготвя „Блекрън“ за нов полет. Чувствам как джетът реагира подобаващо, енергията му потича към крилатите двигатели. Те започват да бръмчат, набират мощност с всяка изминала секунда.
- Изглежда добре - казва Кал, най-сетне пробива неловкото мълчание. - Накъде сега?
Отнема ми секунда да осъзная, че пита мен.
- О - запъвам се с думите. - Най-близките имена са в Харбьр Бей. Две в самия град, едно в гетото.
Очаквам повече смущение при перспективата да проникнем в ограден със стени Сребърен град, но Кал само кимва:
- Няма да е лесно - предупреждава, бронзовите му очи проблясват заедно с мигащите лампички на контролното табло.
- Толкова съм щастлива, че си тук, за да ни кажеш онова, което вече не знаем - отвръщам сухо. - Фарли, мислиш ли, че можем да се справим?
Тя кимва и в обичайно стоическата й маска нещо се пропуква, разкрива отдолу емоция. Вълнение. Пръстите й барабанят по бедрото. Обзема ме отвратителното усещане, че гледа на част от това като на игра.
- Имам достатъчно приятели в Бей - казва тя. - Стените няма да са проблем.
- Тогава отиваме в Бей - казва Кал. Мрачният му тон изобщо не е успокояващ.
Нито присвиването в стомаха ми, когато джетът залита напред, спуска се с писък по цяла миля скрита писта. Този път, когато се насочваме в небето,затварям здраво очи. Между успокояващото бръмчене на двигателите и знанието, че не съм необходима, е плашещо лесно да заспя.
Многократно се унасям и се събуждам отново, без нито за миг да се предавам истински на тихата тъмнина, от която умът ми така отчаяно се нуждае. Нещо в джета ме държи в напрежение, очите ми нито за миг не се отварят, но мозъкът ми никога не изключва напълно. Чувствам се като Шейд, преструващ се на заспал, събиращ прошепнати тайни. Но другите мълчат и ако съдя по цвъртящото хъркане на Никс, са угаснали като духнати свещи. Само Фарли остава будна. Чувам я как разкопчава предпазния си колан и се премества до Кал: стъпките й почти не се чуват над рева на двигателите на джета. После задрямвам, открадвам си няколко минути повърхностен отдих, преди ниският й глас да ме накара да се опомня.