- Над океана сме - промърморва. Звучи объркана.
Когато Кал се обръща, вратът му изпуква, чува се звук от допир на кост върху кост. Не я е чул да идва, прекалено съсредоточен върху джета.
- Колко си възприемчива - отбелязва, след като се съвзема.
- Защо сме над океана? Бей е на юг, не на изток...
- Защото имаме предостатъчно гориво да опишем кръг отвъд крайбрежието, а те трябва да поспят. - В гласа му се долавя нюанс на нещо като страх. Кал мрази вода. Това сигурно го убива.
Презрителното й изсумтяване прозвучава дрезгаво.
- Могат да спят там, където ще кацнем. Следващата писта е скрита като предишната.
- Тя няма. Не и с новокръвни в строя. Тя ще марширува, докато падне, а не можем да й позволим да направи това.
Дълга пауза. Той сигурно се взира в нея, убеждава я с очи вместо с думи. Знам от личен опит колко убедителни могат да бъдат очите му.
- А ти кога спиш, Кал?
Гласът му се снижава - не тонът, а настроението.
- Аз не спя. Вече не.
Искам да отворя очи. Да му кажа да обърне, да побърза колкото може повече. Губим време, като се носим над океана и изгаряме скъпоценни секунди, които може да са въпрос на живот или смърт за новокръвните на Норта. Но гневът ми е смекчен от изтощението. И от студа. Дори редом до Кал, който е истинска ходеща пещ чувствам познатото промъкване на ледени тръпки в плътта си. Не знам откъде идва, а само че настъпва в мигове на покой, когато съм неподвижна, когато мисля. Когато си спомням всичко, което направих, и което ми причиниха. Ледът се настанява там, където би трябвало да е сърцето ми, и заплашва да ме разцепи. Ръцете ми се свиват около гърдите, опитват се да спрат болката. За кратко се получава, топлината влиза обратно в мен. Но там, където се стопява, ледът оставя единствено празнина. Пропаст. И не знам как да я запълня отново.
Но ще се изцеля. Длъжна съм.
- Съжалявам - промърморва той почти прекалено ниско, за да го чуя. И все пак достатъчно,
за да ми попречи да се отнеса. Но думите му не са предназначени за мен.
Нещо бутва ръката ми. Фарли, докато се приближава по-плътно, за да го чуе.
- За това, което ти причиних. Преди. В Двореца на Слънцето - гласът почти му изневерява - Кал носи свой собствен лед. Споменът за замразена кръв, за изтезанието на Фарли в килиите на двореца. Тя отказа да предаде своите и Кал я принуди да крещи от болка заради това. - Не очаквам да приемеш каквото и да е извинение и не би трябвало...
- Приемам - казва тя рязко, но искрено. - Онази нощ и аз допуснах грешки. Всички допуснахме.
Макар че очите ми са затворени, знам, че гледа мен. Мога да почувствам погледа й с нюанс на разкаяние - и решителност.
Друсането на колелата по бетон ме събужда рязко, подмята ме на мястото ми. Отварям очи само за да ги стисна отново, извръщам се от ярката пробождаща слънчева светлина, която нахлува през прозорците на пилотската кабина. Другите са напълно будни, разговарят тихо и поглеждам през рамо, за да видя лицата им. Макар че се носим през пистата и забавяме ход, но все още се движим, Килорн идва със залитане до мен. Предполагам, че от моряшката му походка има все пак някаква полза, защото движението на джета май изобщо не му влияе.
- Мер Бароу, ако още веднъж те хвана да дремещ ще те докладвам на предния пост -имитира старата ни учителка, онази, която преподаваше и на двама ни, преди Килорн да навърши седем и да напусне, за да стане чирак на рибар.
Вдигам поглед към него, ухилвам се при спомена.
- Тогава ще спя на позорния стълб, госпожице Вандарк - отвръщам и му докарвам пристъп на кикот.
Когато се разсънвам напълно, осъзнавам, че съм покрита с нещо. Мека, износена тъкан, тъмна на цвят. Якето на Килорн. Той го дръпва, преди да успея да възразя, като ме оставя да студувам без топлината му.
- Благодаря - промърморвам, докато го гледам как го навлича отново.
Той само свива рамене: