Усещам ги, преди да ги видя. Чувството е като лек, почти недоловим натиск по отворения ми ум. От миниатюрната батерия тече електричество, вероятно захранващо часовник или радио.
- От изток - промърморвам и соча към приближаващия енергиен източник.
Фарли рязко се извърта към указаната посока, без да си прави труда да се снишава. Аз обаче определено го правя, падам на едно коляно в листака и оставям първите цветове на есента да замаскират тъмночервената ми риза и кафява коса. Кал е точно до мен с пламъци на повърхността на кожата, овладени, за да не подпалят гората. Дишането му е равно, сдържано, отработено, докато бронзовите му очи се взират с търсещ поглед през дърветата. Изпъвам пръст, насочен към батерията. Една-единствена искра пробягва надолу по ръката ми и изчезва, призовава приближаващото електричество.
- Фарли, синиш се - изръмжава Кал, гласът му почти се губи сред шумоленето на листата.
Вместо да се подчини, тя се обляга на едно дърво, стопява се в сенките на ствола.
Слънчевата светлина, проникваща през листата, хвърля петна от шарена сянка по кожата й и неподвижната й поза я прави да изглежда като част от гората. Но тя не мълчи. Устните й се разтварят и из клоните отеква нисък птичи зов. Същият, с който си послужи в покрайнините на Корунт, за да даде знак на Килорн. Сигнал.
Алената гвардия.
- Фарли - изсъсквам през стиснати зъби. - Какво става?
Но тя не ми обръща внимание и вместо това наблюдава дърветата. Чака. Ослушва се. Миг по-късно някой изсвирва вибриращ отговор, подобен, но не същия. Когато Шейд отговаря от дървото над нас и добавя собствения си призив към странната песен, мъничко от страха ми изчезва. Фарли би могла да ме вкара в капан, но Шейд не би го направил. Надявам се.
- Капитане, помислих си, че сте заседнали на онзи проклет остров - казва груб глас, достигащ до нас през гъста китка брястове. Акцентът с твърдите гласни и липсващите р-та, е плътен и отличителен - от Харбьр Бей.
При звуците Фарли се усмихва и плавно се отблъсква от дървесния ствол.
- Кранс - казва тя и повиква с жест фигурата, която си проправя път през ниските храсти. -Къде е Мелъди? Трябваше да се срещна с нея. Откога си момче за поръчки на Игън?
Когато той излиза от листака, се постаравам да го преценя, обхващам с поглед малките детайли, които отдавна се научих да забелязвам. Той се обляга, компенсира за нещо тежко, което е изоставил. Пушка може би или тояга. Момче за поръчки, как не. Има вид на работник от доковете или кръчмарски кавгаджия - с масивни ръце и гръден кош като буре, криещ се под тежки пластове износен памук и подплатена жилетка. Тя е цялата в кръпки, създава пъстър кариран десен от стари парчета плат, всичките в нюанси на червеното. Странно, че жилетката му е толкова окъсана, но кожените му ботуши изглеждат нови, излъскани до огледален блясък. Откраднати вероятно. Мой човек.
Кранс свива рамене към Фарли, смуглото му лице се разкривява от спазъм.
- Има работа на доковете. И предпочитам определението най-доверен човек, ако не възразяваш - превръща присвиването в усмивка, после се покланя с плавно, преувеличено движение. - Разбира се, началник Игън ви поздравява с „добре дошла“, капитане.
- Вече не съм капитан - промърморва Фарли, докато стиска ръката му над лакътя в нещо подобно на ръкуване. - Сигурна съм, че сте чули.
Той просто поклаща глава:
- Ще откриеш малцина тук, които да се съобразят с това. Моряците отговарят пред Игън, не пред вашия полковник.
Моряци ли? Още едно поделение в редиците на Алената гвардия, предполагам.
- Приятелите ви ще продължават ли да се крият в храстите? - добавя той и хвърля кос поглед към мен. Сините му очи са наелектризиращи, а тъмната му кожа ги прави още по-остри. Но не са достатъчни да отклонят вниманието ми от по-належащия въпрос - все още усещам пулсиращата часовникова батерия, а Кранс не носи ръчен часовник.