- А твоите приятели? - питам го, като се изправям от горския килим.
Кал повтаря ритъма на движенията ми и се досещам, че оглежда щателно Кранс, опитва се да го прецени. Другият прави същото, както един войник оглежда друг. После се ухилва, зъбите му проблясват.
- Значи затова полковникът вдига толкова шум - изкисква се и дръзко пристъпва една крачка напред.
Никой от нас не трепва въпреки едрия му ръст. Ние сме по-опасни от него.
Той изсвирва ниско, насочва поглед обратно към мен:
- Прокуденият принц и Мълниеносното момиче. А къде е Заека? Знам, че го чух. Заек?
Фигурата на Шейд се появява зад Кранс с една ръка върху патерицата, другата - обвита около врата на Кранс. Но той се усмихва. Смее се.
- Казах ти да не ме наричаш така - сгълчава го и разтърсва раменете му.
- Ако ти изнася - отвръща Кранс, като свива рамо и се отърсва от хватката на Шейд. Прави с ръка подскачащо движение и се смее. Но усмивката му помръква леко при вида на патерицата и бинтовете. - Да не си паднал по стълбите или нещо подобно? - Кранс поддържа небрежен тон, но ведрите му очи се замъгляват от мрачно изражение.
Шейд пренебрегва безпокойството му с махване на ръка и го хваща за едно от широките рамене:
- Хубаво е да те видя, Кранс. И предполагам, че е редно да те запозная със сестра си...
- Няма нужда от представяния - казва Кранс и отривисто протяга към мен отворена длан. Поемам я охотно, оставям го да стисне ръката ми над лакътя в длан, два пъти по-шляма от моята. - Радвам се да се запознаем, Мер Бароу, но трябва да отбележа, че изглеждаш по-добре на плакатите „Издирва се“. Не знаех, че е възможно.
Другите правят гримаси също толкова изплашени, колкото и аз, от мисълта за лицето ми, залепено на всяка врата и прозорец. Трябваше да го очакваме.
- Съжалявам, че те разочаровах - насилвам се да изрека и оставям ръката си да изпадне от неговата. Изтощението и тревогата не ми се отразиха добре. Мога да почувствам мръсотията по кожата си, да не говорим пък за оплетените кичури в косата ми. - Бях малко прекадено заета, за да се погледна в огледалото.
Кранс приема заядливото подмятане невъзмутимо и се ухилва по-широко:
- Наистина притежаваш искра - промърморва и не ми убягва как очите му бързо се стрелват към пръстите ми. Преборвам се с порива да му покажа точно с колко искри си има работа и впивам нокти в плътта на дланите си.
Усещането за работеща батерия още е там като твърдо напомняне.
- Е, ще продължаваш ли да се преструващ че не сте ни обкръжили? - питам настойчиво и посочвам към дърветата, скупчени от всеки ъгъл. - Или ще имаме проблем?
- Абсолютно никакъв проблем - казва той, като вдига ръце в престорен жест на капитулация. После изсвирва отново, този път високо и напористо като сокол по време на лов. Макар че Кранс полага всички усилия да не спира да се усмихва, да изглежда спокоен и отпуснат, подозрението в очите му не ми убягва. Очаквам да следи Кал изкъсо, но аз съм тази, на която не се доверява. Или която не разбира.
Хрущенето на листа оповестява появата на приятелите на Кранс, също облечени в съчетание от дрипи и откраднати изящни дрехи. Това е нещо като униформа, дрехи, които толкова не си подхождат, че те започват да изглеждат еднакво. Две жени и един мъж, онзи с олющен, но тиктакащ часовник, всичките - наглед невъоръжени. Козируват на Фарли, усмихват се на Шейд и не знаят как да гледат на Кал и мен. Предполагам, че така е по-добре. Нямам нужда от още приятели за губене.
- Е, Заек, да видим дали можеш да не изоставаш - казва остро Кранс и тръгва редом с нас.
В отговор Шейд скача до едно близко дърво, раненият му крак се люлее, а на устните му
има усмивка. Но когато очите му срещат моите, нещо се променя. А после той се озовава зад мен за частица от секундата, движи се толкова бързо, че едва го виждам.
Все пак чувам това, което ми прошепва:
- Не се доверявай на никого.
Тунелите са влажни, извитите стени - преплетени с мъх и дълбоки корени, но по пода няма камъни или отломки. За Подземни влакове подозирам, ако възникне нужда някой да се промъкне в Харбьр Бей. Но не се чува скърцане на метал по метал, не се чува заслепяващо силно пулсиране от акумулатор на влак, носещ се с пронизителен звук към нас. Усещам единствено фенерчето в ръката на Кранс, часовника на другия и постоянния трафик по Порт Роуд на трийсет фута над главите ни. По-тежките транспортни средства са най-лошите: гумите и уредите им вият в дъното на черепа ми. Присвивам се, когато всеки от тях минава над главите ни, и бързо губя представа колко много на брой са се устремили към Нарси. Ако бяха скупчени заедно, щях да заподозра, че това е кралски конвой, водещ самия Мейвън, но машините идват и заминават привидно безразборно. Това е нормално, казвам си и успокоявам нервите си, за да не прекъсна електрическия заряд на фенерчето и да потопя всички ни в тъмнина.