Спътниците на Кранс вървят най-отзад, което би трябвало да ме накара да съм нащрек, но не възразявам. Искрите ми са съвсем наблизо, а имам и Кал до себе си, ако някой си науми нещо лошо. Той е по-стряскащ от мен с една ръка, пламтяща от червен цвят и танцуващ огън. Огънят хвърля потрепващи сенки, които се преобразяват и променят, обагрят тунела с червени и черни извивки. Някогашните му цветове. Но сега те са изгубени за него също както всичко друго.
Всичко освен мен.
Тук, долу, е безсмислено да шепнем. Всеки звук се носи надалече и отеква, така че Кал си държи устата здраво затворена. Но въпреки това мога да разчета изражението му. Чувства се неудобно, бори се срещу всичките си инстинкти на войник, принц и Сребърен. Ето го, върви след врага си, влиза в неизвестността - и за какво? За да помогне на мен? Да нарани Мейвън? Каквито и да са причините, един ден те няма да са достатъчни, за да продължи. Един ден той ще спре да ме следва и трябва да се подготвя за това. Трябва да реша какво ще допусне сърцето ми и коя самота мога да понеса. Но все още не. Топлината му още е с мен и не мога да не я държа близо до себе си.
Тунелите не са отбелязани на картата ни - или на която и да е карта, която съм виждала, но Порт Роуд е и подозирам, че сме точно под него. Той води право в сърцето на Бей през Пайк Гейт, извива се около самото пристанище, преди да се отправи на север към солените блата, Корунт и замръзналите погранични земи далече оттук. По-важна от Порт Роуд е Централата на сигурността, административният център за целия град, където можем да открием архиви и най-важното - адресите на Ейда и Уоливър. Третото име, младото момиче в гетото на Ню Таун, може също да е там.
Камерън Коул, спомням си, макар че остатъкът от информацията ми убягва в момента. Не смея да извадя списъка на Джулиан, за да се уверя отново, не и с толкова много непознати лица наоколо. Колкото по-малко хора има, които знаят за новокръвните, толкова по-добре. Имената им са равносилни на смъртни присъди и не съм забравила предупреждението на Шейд.
Ако сме с късмет, докато падне нощта, вече ще имаме всичко, което ни трябва, и ще сме се върнали в джета „Блекрън“ до закуска заедно с още трима новокръвни. Килорн ще мърмори, ядосан, че сме се забавили толкова, но това е най-малката ми грижа. Всъщност очаквам с нетърпение поруменялото му лице и нацупеното хленчене. Въпреки Гвардията и новооткрития си гняв под повърхността още проблясва момчето, с което израснах, и присъствието му е точно толкова успокояващо, колкото огъня на Кал или прегръдката на брат ми.
Шейд говори, за да запълни тишината, шегува се с Кранс и спътниците му.
- Този човек е причината да се измъкна от Задушливите земи жив - обяснява брат ми, посочвайки Кранс с патерицата си. - Екзекуторите не можаха да ми видят сметката, но гладуването почти успя.
- Открадна една зелка. Аз просто те оставих да я изядеш - отвръща Кранс и клати глава, но изчервяването издава гордостта му.
Шейд не го оставя да се измъкне толкова лесно. Залепва на лицето си широка усмивка, която направо може да освети тунелите, но в очите му няма светлина.
- Контрабандист със златно сърце.
Наблюдавам бързата им размяна на реплики с присвити очи и отворени уши, следя разговора като игра. Правят си взаимно комплименти, припомнят си пътуването си обратно от Задушливите земи, като се изплъзвали както на Сигурността, така и на легионите. И макар че в онези седмици може и да са си създали нещо като приятелство, изглежда, че то вече не съществува. Сега те са просто мъже, които си споделят спомени и принудени усмивки: всеки се опитва да разбере точно какво иска другият. Аз правя същото, стигам до собствени изводи.
Кранс е обвеян в слава крадец, занятие, което познавам достатъчно добре. Най-хубавото с крадците е, че можеш да им се довериш - да направят най-лошото, което могат. Ако ролите ни бяха разменени и бях същата като преди, придружаваща беглец в Подпорите, щях ли да го предам за няколко тетрарха? За няколкоседмични дажби от храна или електричество? Достатъчно добре помня тежките зими, студени и гладни дни, които сякаш нямаха край. Болести с лесно лечение, но без пари за купуване на нужното лекарство. Дори горчивата болка от простата нужда да вземеш нещо красиво или полезно просто ей така. Правила съм ужасни неща в такива моменти, крадейки от хора, също толкова отчаяни като мен. За да оцелея. За да опазя всички ни живи. Това е оправданието, с което си служех в Подпорите, когато крадях пари от семейства с гладуващи деца.