- Оушьн Хил - казва Кал, проследил погледа ми.
Целият комплекс се издига над билото на възвишението като дебела бяла котка, лентяйстваща кротко зад приличащи на кристал стени. Подобно на двореца Уайтфайър, ръбовете на покрива са украсени с позлатени метални пламъци, така изкусно изковани, че сякаш танцуват на слънчевата светлина. Прозорците му примигват като скъпоценни камъни, всеки един - блестящ и чист, плод на усилията на кой знае колко много Червени. Ехото от строителни дейности се разнася със стържене и тътен от двореца, правят с кралската резиденция нещо, известно само на Мейвьн. Част от мен иска да го види и съм принудена да се засмея на една такава своя лекомислена страна. Ако някога стъпя отново в дворец, то ще е в окови.
Кал не може да гледа дълго към Хил. Сега това е далечен спомен; място, където вече не може да отиде; дом, в който не може да се върне.
Предполагам, че това е общото между нас.
Петнадесета глава
По звездите, които красят всеки покрив, са накацали чайки, наблюдаващи ни, докато минаваме през прохладните, пладнешки сенки. Чувствам се изложена на показ и уязвима под погледа им като риба, която всеки момент ще бъде грабната за вечеря. Кал ни пришпорва да се движим с чевръсти, резки крачки и знам, че той също усеща опасността.
Дори в задните улички, наблюдавани само от сервизните врати и жилищата на слугите, пак сме безнадеждно не на място с качулките си и излинелите си дрехи. Тази част от града е мирна, тиха, безупречно чиста - и опасна. Колкото по-навътре отиваме, толкова по-напрегната се чувствам. А приглушеното пулсиране на електричество става по-плътно, постоянно туптене във всяка къща, покрай която минаваме. Дори се извива над главите ни, носено по жици, замаскирани от виещи се лози или тенти на сини райета. Но не усещам камери, а транспортните средства се придържат към главните улици. Дотук сме останали незабелязани, защитени от две кървави безредици.
Кал ни превежда бързо през онова, което нарича Звездния сектор. Ако се съди по хилядата звезди върху сто сводести покрива, кварталът е подходящо назован. Той ни превежда надолу по обиколни улички, грижливо заобикаля отдалеч Оушьн Хил, докато правим кръг и се озоваваме обратно на главен път, изпълнен с оживен и шумен трафик, свързващ ако си спомням правилно картата, Оушьн Хил и външните му постройки с кипящото от оживление пристанище и Форт Пейтриът отдолу, продължаващ навътре във водата. От този ъгъл градът се разпростира навсякъде около нас като картина в бяло и синьо.
Вливаме се в редиците на Червените, които се тълпят по тротоарите. Там белите плочи на настилката са задръстени с военни транспортьори. Те са с всевъзможни размери, вариращи от двуместни превозни средства до бронирани кутии на колела, повечето - с щампован върху тях меч, символа на армията. Очите на Кал проблясват под качулката му, наблюдават преминаването на всеки един. Аз съм по-загрижена за цивилните транспортни средства. Те са по-малобройни, но проблясват, движат се бързо през трафика. Върху по-впечатляващите се веят цветни флагчета, обозначаващи династията, на която принадлежат, или пътника, когото превозват. За мое облекчение не виждам червеното и черното на Мейвъновата Династия Калоре или бялото и тъмносиньото на династията на Елара, Мерандус. Поне няма да ми се наложи да очаквам най-лошото от днешния ден.
Блъскащата се тълпа ни принуждава да вървим скупчени заедно - с Кал от дясната и Фарли от лявата ми страна.
- Още колко път? - прошепвам и скривам лице обратно в качулката си. Картата е станала размазана и неясна в ума ми въпреки най-старателните ми усилия. Твърде много извивки и завои, за да ги помня, дори за мен.
В отговор Кал кимва с глава, сочи към шумно оживено множество от хора и транспортни средства далече напред. Преглъщам мъчително при вида на това, което несъмнено е биещото сърце на Харбьр Бей. Короната на градския хълм, обкръжена от бял камък и стени от диамантено стъкло. Не мога да видя много от двореца отвъд портите му, яркосини и обковани с листове сребро, но се подават няколко украсени със звезди кулички. Мястото е красиво, но студено, жестоко и остро като бръснач. Опасно.
На картата това приличаше просто на пазарен площад пред портите на Оушьн Хил, свързан с пристанището и портите на Форт Пейтриът надолу по лекия склон. Реалността е много по-сложна. Изглежда, че тук се смесват двата свята на това кралство, Червени и Сребърни, събрани за частица от мига. Пристанищни работници, войници, слуги и висши благородници пресичат под кристалния купол, извиващ се над масивния вътрешен двор. В центъра лъкатуши фонтан, заобиколен от бели и сини цветя, все още недокоснати от есента. Слънчева светлина проблясва през купола, пречупва танцуващата светлина върху владението на яркоцветния хаос. Портите на форта са точно надолу по булеварда, обсипани с петна местеща се светлина от купола. Подобно на тези на двореца, те са изкусно изработени. Четирийсет фута високи, направени от полиран бронз и сребро, сплетени така, че да образуват гигантски, извиващи се риби. Ако не бяха десетките войници и неподправеният ми ужас, може би портите щяха да ми се сторят великолепни. Те крият моста отсреща и Форт Пейтриът нататък към морето. Клаксони, викове и смях допълват прекомерния шум, докато се принуждавам да сведа поглед към ботушите си и да си поема дъх. Крадлата в мен изпитва наслада при мисълта за толкова голям смут, но останалата част е уплашена и стресната като оголена жица, която се опитва да удържи искрите си.