- Имаш късмет, че не е Нощта на Единствената звезда - промърморва Кал с отнесен и далечен поглед. - Целият град избухва за празненството.
Нямам сили или нужда да му отговарям. Нощта е празник на Сребърните, провеждан като възпоменание за някаква битка на флота преди десетилетия. За мен не значи нищо, но един поглед към Кал и разсеяното му изражение ми подсказва, че той не е на същото мнение. Виждал е Нощта в същия този град и я помни с хубави чувства. Музика, смях и коприна. Може би фоейрверки над водата и кралски пир за завършек на празненството. Одобрителната усмивка на баща му, шеги с Мейвън. Всичко, което е загубил.
Сега е мой ред да гледам с далечно и отнесено изражение. Онзи живот си отиде, Кал. Вече не би трябвало да те прави щастлив.
- Не се тревожи - добавя той, когато изражението му се прояснява. Поклаща глава, опитва се да скрие една тъжна усмивка. - Успяхме. Това там е Централата на сигурността.
Сградата, която посочва, се издига на ръба на кипящия от оживление площад, белите й стени се открояват сурово на фона на безредния трафик отдолу. Прилича на красива крепост с прозорци от дебело стъкло и стъпала, водещи нагоре към тераса, заобиколена от колони, украсени с издяланите люспести опашки на огромни риби. Обхождани от патрули, пасажи се извиват над стените от диамантено стъкло на Оушьн Хил, свързват го с останалата част от дворцовия комплекс. Покривът също е син, украсен не със звезди, а с шипове. Страховито желязо, шест фута дълго и заострено до зловещ връх. Предполагам, че е заради магнитроните, за да го използват срещу всякакви нападения. Останалата част от сградата е същата, покрита с оръжия на Сребърните. Лози и трънливи растения се вият нагоре по колоните, предназначени за зелените пазители, докато две широки, неподвижни езерца са пълни с тъмна вода за нимфите. И разбира се, на всяка врата има въоръжени пазачи, дългите пушки в ръцете им се виждат ясно.
По-ужасни от всяка стража са знамената. Те плющят на морския бриз, спускащи се от стените, купичките и колоните с рибешките опашки. Върху тях се вижда не сребърното копие на Сигурността, а Пламтящата корона. Черно, бяло и червено с върхове, извиващи се в завъртулки от пламък. Те олицетворяват Норта, кралството, Мейвън. Всичко, което се опитваме да унищожим. А между тях, върху собствените си позлатени знамена, е Мейвън. Или поне образът му. Той се взира решително, на главата му е короната на баща му, очите, които е наследил от майка си, гледат дръзко. Изглежда като малко, но силно момче, принц, справящ се на висота с изключителния случай. „ДА ЖИВЕЕ КРАЛЯТ“ пише с големи, крещящи букви под всяко изображение на острото му, бледо лице.
Въпреки впечатляващите защити, въпреки натрапчивия поглед на Мейвън не мога да не се усмихна. Централата пулсира от собственото ми оръжие, от електричество. То е по-мощно от всеки магнитрон, от всеки зеленопръст, от всеки пистолет. То е навсякъде. И е мое. Само ако можех да го използвам, както трябва. Само ако не се налагаше да се крием.
Ако. Презирам тази глупава дума.
Тя витае във въздуха достатъчно близо, за да я докосна. Ами ако не можем да влезем? Ами ако не успеем да открием Ейда и Уоливър? Ами ако Шейд не се върне? Последната мисъл ме изгаря по-дълбоко от останалите. Макар че очите ми са нащрек, насочени към многолюдните улици, не виждам брат си никъде. Би трябвало да е лесен за забелязване, куцукайки с патерицата си, но не го намирам никъде.
Паниката засилва сетивата ми, отнема малко от контрола, който така усърдно се старах да си изградя. Налага се да прехапя устна, за да се сдържа да не ахна на глас. Къде е брат ми?