- Ето - посочвам с пръст онова, което ни трябва, чувствайки се толкова щастлива, колкото не съм се чувствала с дни.
Занятие: домашна помощница, работеща за Управител Рамбос. Адрес: Байуотър Скуеър, Каналният Сектор, Харбър Бей.
- Знам го - казва Фарли и натиска рязко бутона разпечатай. Машината изплюва един лист, копирайки информацията от досието на Ейда.
Следващото име излиза от бръмчащата машина още по-бързо. Уоливър Голт. Занятие: търговец, работещ в пивоварна „Голт“. Адрес: Батъл Гардън и Чарсайд Роуд, сектор Тристоун, Харбър Бей. Значи Кранс не е лъгал поне за това. Ще трябва да му стисна ръката, ако някога го видя отново.
- Свършвате ли вече? - изкрещява Кал от вратата и долавям напрежението в гласа му. Само въпрос на време е нимфите да дотичат и пламтящата му стена да рухне.
- Почти - промърморвам и щракам отново по клавишите. - Тази машина не е само за Харбър Бей, нали? - Кал не отговаря, твърде зает да поддържа щита си, но знам, че съм права. Ухилено издърпвам списъка от якето си и прелиствам с палец до първата страница. -Фарли, залавяй се с онзи екран.
Тя рязко се изпъва като заек, радостно щрака, докато екранът на следващия панел оживява. Подаваме си списъка, въвеждаме име след име, събираме разпечатки една след друга. Всяко име от район Бийкън - и десетте. Момичето от бедняшките квартали на Ню Таун, седемдесетгодишна старица в Канкорда, момчета близнаци на островите Барн и така нататък. Листовете се трупат на пода, всеки един ми казва повече, отколкото списъкът на Джулиан някога би могъл. Би трябвало да изпитвам вълнение, екстаз при такъв пробив, но нещо задушава щастието ми. Толкова много имена. Толкова много за спасяване. А се движим толкова бавно. Няма начин да успеем да открием всичките навреме, не и така. Дори не и с въздушния джет или архивите, или всички подземни тунели на Фарли. Някои ще загинат. Няма как да го избегнем.
Мисълта се разпада точно като стената зад мен. Експлодира навътре в облак от прах, очертава като силует назъбената фигура на мъж със сива, подобна на скала плът, твърда като таран. Каменокож, успявам единствено да си помисля, преди той да нападне и да хване Фарли през кръста. Ръката й още стиска поредицата разпечатки, изтръгва скъпоценния лист от машината. Разпечатката се дипли зад нея като бяло знаме, символизиращо капитулация.
- Предай се на арест! - изревава каменокожият, приковавал я към далечния прозорец. Елавата й се блъсва с тъп звук в стъклото и го разбива. Очите й се завъртат.
А после огнената стена нахлува в стаята при нас, обкръжава Кал, когато той нахьлтва като побеснял бик. Изтръгвам листовете от ръката на Фарли, прибирам ги при списъка, за да не бъдат обгорени. Кал действа бързо, забравил клетвата си да не причинява вреда, и издърпва каменокожия от нея, използва пламъците си, за да го принуди да се провре обратно през дупката в стената. Огънят се издига, пречи му да се върне. Засега.
- Свършихте ли вече? - изръмжава Кал, очите му са като разжарени въглени.
Кимвам и насочвам поглед към машината за архиви. Тя бръмчи жално, сякаш знае какво се готвя да направя. Със стиснат юмрук претоварвам електрическите й вериги, изпращам унищожителна вълна, която преминава с разтърсване през машината. Всеки екран и примигващ заряд експлодира, разпръсква искри, заличава точно това, заради което дойдохме.
- Готово.
Фарли се отдръпва с препъване от прозореца, допряла ръка до главата си, с кървяща устна, но все още упорито стояща на крака.
- Мисля, че това е частта, в която побягваме.
Един бърз поглед навън през прозореца, естествения път за бягство, ми подсказва, че сме прекадено високо, за да скочим. А после звуците от коридора навън, викове и маршируващи крака са също толкова ясни.
- Да бягаме къде?
Кал само прави гримаса, протегнал ръка към полирания дървен под.
- Надолу.
В краката ни избухва огнено кълбо. Забива се в дървото, овъглява сложните изображения и солидната основа като куче, което дъвче месо. Подът се пропуква в миг, рухва под нас и падаме към помещението отдолу, а после в следващото под него. Коленете ми се подгъват под тялото, но Кал не ми позволява да се препъна, държи ме с една ръка за яката. После ме повлича, без нито за миг да разхлабва хватката си, дърпа ме към друг прозорец.
Не е нужно да ми се казва какво да правя нататък.