Проходът, изглежда, свършва без изход при каменна стена, но преди да успея да се опитам да си проправя път през нея с мълния, Кал ме бута назад.
- Спокойно - казва той и полага ръка върху един камък, малко по-протрит от другите. Бавно допира ухо до стената, слуша.
Не чувам нищо освен кръвта, която блъска в ушите ми, и затрудненото ни дишане. Кал чува повече или по-скоро по-малко. Лицето му помръква, разтеглено в мрачно изражение, което не мога да определя. Не е страх, макар че е напълно прав да се страхува. Всъщност е странно спокоен. Примигва няколко пъти, напряга се да чуе каквото и да е отвъд стената. Питам се колко ли пъти е правил това, колко пъти се е измъквал тайно от същия този дворец.
Тогава стражите са били там, за да го защитават. Да му служат. Сега искат да го убият.
- Вървете по петите ми - прошепва най-сетне. - Две стъпки надясно, после вляво към двора с портата.
Фарли стисва зъби:
- Дворът с портите? - тя кипи от сдържан гняв. - Искаш да им улесниш работата?
- Дворът е единственият изход - отвръща той. - Тунелите на Оушьн Хил са затворени.
Тя прави гримаса, стиснала юмрук. Ръцете й са напълно празни, ножът й отдавна го няма.
- Някакъв шанс между тук и там да има оръжеен склад?
- Ще ми се - изсъсква Кал. После хвърля поглед към мен, към ръцете ми: - Ще трябва ние да сме достатъчни.
Мога само да кимна. И пред по-лошо сме се изправяли, казвам си.
- Готова? - прошепва той.
Челюстта ми се стяга.
- Готова.
Стената се движи върху централна ос, въртейки се плавно. Напираме през нея заедно, опитваме се да попречим на стъпките си да отекват в пасажа оттатък. Подобно на библиотеката, това място е пусто и добре мебелирано, окъпано в луксозен, жълт декор. Всичко изглежда неизползвано и занемарено чак до избелелите златисти гоблени. Кал почти се задържа, взира се в цветовете, но ни пришпорва нататък.
Два завоя надясно. През друг проход и причудлив, двустранен дрешник. Топлината се излъчва от Кал на вълни, докато се готви за огнената буря, в каквато трябва да се превърне. Изпитвам същото, косъмчетата на ръцете ми се изправят от електричеството. То почти пращи във въздуха.
От другата страна на приближаващата врата отекват гласове. Гласове и стъпки.
- Непосредствено наляво - промърморва Кал. Понечва да ме хване за ръката, но размисля. Не можем да рискуваме да се докосваме, не и сега, когато допирът ни е смъртоносен. -Бягайте.
Кал тръгва пръв и светът оттатък започва да пулсира от огнена експлозия. Тя се разпростира из огромната входна зала по мрамора и скъпите килими, докато пропълзява нагоре по позлатените стени. Огнен език близва една картина, окачена високо над коридора. Огромен портрет, нарисуван наскоро. Новият крал - Мейвън. Той се хили злобно като гаршйл, докато огънят го обхваща и обгаря платното. Горещината е твърде силна и грижливо изрисуваните му устни започват да се топят, разкривяват се в озъбена гримаса, която приляга на чудовищната му душа. Недокоснати от пламъците остават само две златисти знамена -прашна коприна, висяща от отсрещната стена. Не зная на кого принадлежат.
Стражите, които ни чакат, побягват с крясъци и димяща плът. Опитват се да не изгорят живи. Кал се врязва през огъня, стъпките му оставят безопасна пътека, която да следваме, а Фарли се придържа плътно, притисната между нас. Покрива уста, опитва се да не вдишва дима.
Офицерите, които остават, нимфи или каменокожи, неуязвими за пламъка, не са толкова неуязвими за мен. Този път мълнията препуска, разклонява се от мен в твърде ярка мрежа от живо електричество. Имам сили едва колкото да опазя Кал и Фарли от бурята. Останалите нямат такъв късмет.
Аз съм роден бегач, но дъхът ми пари в дробовете. Всяко задъхано вдишване е по-трудно, по-болезнено. Казвам си, че е от дима. Но докато скачам през величествения вход на Оушьн
Хил, болката не изчезва. Само се променя.
Обкръжени сме.
Безкрайни редици от офицери в черно, войници в сиво задръстват двора с портите. Всичките въоръжени, всичките чакащи.
- Предай се на арест, Мер Бароу! - изкрещява един от офицерите. Около едната му ръка се извива обсипана с цветове лоза, докато другата държи пистолет. - Предай се на арест, Тиберий Калоре! - запъва се с името на Кал, все още изпълнен с неохота да се обърне към един принц толкова неофициално. Във всяка друга ситуация щях да се засмея.
Между нас Фарли забива крака в земята. Няма оръжие, няма щит и въпреки това отказва да коленичи. Силата й е зашеметяваща.
- Какво сега? - прошепвам, знаейки, че няма отговор.