Очите на Кал се стрелкат напред-назад, търсят решение, което никога няма да намери. Най-накрая се спират върху мен. Толкова са празни. И толкова самотни.
После около китката ми нежно се сключва една ръка.
Светът притъмнява, нещо ме стисва и ме повлича през него, задушавам се, хваната съм натясно като в капан за един дълъг миг.
Шейд.
Мразя усещането от телепортирането, но в този момент му се наслаждавам. Шейд е добре. И сме живи. Внезапно се озовавам на колене, взирам се в калдъръма на влажна алея далече от Централата на сигурността, Оушьн Хил и смъртно опасния район, пълен с офицери.
Някой повръща наблизо - Фарли, ако се съди по звука. Предполагам, че да се телепортираш и главата ти да отскочи от някой прозорец е лошо съчетание.
- Кал? - питам въздуха, който вече захладнява на следобедната светлина. Започва лека тръпка на страх, първото слабо раздвижване на студена вълна, но той отговаря от няколко стъпки разстояние.
- Тук съм - казва и посяга да ме докосне по рамото.
Но вместо да се отпусна в ръката му, да оставя вече леката му топлина да ме погълне, аз се отдръпвам. С пъшкане се изправям на крака само за да видя Шейд, застанал над мен. Изражението му е мрачно, изопнато от гняв и аз се стягам в очакване да ме нахока. Не биваше да го оставям. Беше грешно от моя страна да направя това.
- Аз... - подхващам извинението, но така и не успявам да довърша. Той ме смачква в прегръдка, обвил ръце около раменете ми. Аз се вкопчвам в него също толкова здраво. Той трепери леко, все още изплашен за сестричката си. - Добре съм - казвам му толкова тихо, че само той да може да чуе лъжата.
- Няма време за това - изсъсква Фарли и се изправя с усилие на крака. Хвърля поглед наоколо, все още не особено стабилна, но оглежда местоположението ни. - Батъл Гардън е насам, през няколко улици на изток.
Уоливър.
- Ясно - кимвам, протегнала ръка да я задържа стабилно. Не можем да забравим мисията си тук дори след онова смъртоносно поражение.
Но аз не откъсвам очи от Шейд, надявам се, че знае какво се таи в сърцето ми. Той само поклаща глава, пренебрегва извинението. Не защото няма да го приеме, а защото е твърде мил, за да го иска.
- Води нататък - казва, обръщайки се към Фарли. Погледът му омеква малко, когато забелязва упоритата й решимост да продължи въпреки нараняванията и гаденето си.
Кал също се изправя бавно, непривикнал към телепортацията. Съвзема се възможно най-бързо, следва ни през тесните улички на градския сектор, познат като Тристоун. Мирисът на дим се е задържал по него; не го е напуснал и един по-дълбок гняв. В Централата на сигурността загинаха Сребърни, мъже и жени, които само изпълняваха заповеди. Някога -неговите заповеди. Едва ли е лесно да преглътне това, но е длъжен. Ако иска да остане с нас, с мен. Трябва да избере страна.
Надявам се да избере нашата. Надявам се да не се налага да видя този празен поглед в очите му никога повече.
Това е Червен сектор, относително безопасен за момента, и Фарли ни кара да се придържаме към криволичещите улички, дори ни издърпва през един-два празни магазина, за да не ни забележат. Офицери от Сигурността крещят и се стрелкат по главните пътища, опитват се да се прегрупират, мъчат се да проумеят станалото в Централата. Не ни търсят тук, все още не. Все още не осъзнават какъв е Шейд, колко бързо и надалече може да ни придвижва.
Скупчваме се до някаква стена, за да изчакаме един офицер да ни подмине. Той е разсеян като всички други, а Фарли ни държи в сенките.
- Съжалявам - промърморвам на Шейд, защото знам, че трябва да изрека думите.
Той отново поклаща глава. Дори ме смушква леко с патерицата си.
- Стига вече. Ти направи каквото трябваше. И виж, добре съм. Не съм пострадал.
Не е пострадал. Не и телом, но какво за ума му? Сърцето му? Аз го предадох - него, родния си брат. Както някой друг, когото познавам. Почти изсъсквам гневно, надявам се да прогоня мисълта, че имам нещо общо с Мейвън.
- Къде е Кранс? - питам: имам нужда да се фокусирам върху нещо друго.
- Измъкнах го от Морските черепи; после той тръгна по собствен път. Побягна като подпален - Шейд присвива очи при спомена. - Зарови трима Моряци в тунелите. За него вече няма място тук.
Познавам чувството.
- А ти? - той рязко обръща глава, сочейки смътно в посока на Оушьн Хил. - След всичко това?
След като за малко не умрях. Отново.
- Казах, че съм добре.