Шейд присвива устни, неудовлетворен:
- Ясно.
Потъваме в сковано мълчание и чакаме Фарли да се раздвижи отново. Тя се обляга тежко на стената на уличката, но продължава упорито, когато пред нас минава тълпа от шумни ученици. Потегляме отново, използваме ги като прикритие, за да пресечем по-шлемия път, преди да влезем в нов лабиринт от задни улици.
Най-накрая се шмугваме под ниска арка - или по-скоро другите се шмугват. Аз просто минавам през нея. Едва съм стигнала другата страна, когато Шейд спира като закован; свободната му ръка посяга да ме възпре да продължа напред.
- Съжалявам, Мер - казва и извинението му едва не ме поваля отново.
- Ти съжаляваш? - питам, като едва не се разсмивам на абсурдността. - Съжаляваш за какво?
Той не отговаря, засрамен. Мразовита тръпка, която няма нищо общо с температурата навън, пробягва през тялото ми, когато той отстъпва назад, позволява ми да погледна покрай отвора на арката.
Оттатък има площад, явно предназначен да се използва от Червени. Батъл Гардън. Той е скромен, но добре поддържан, със свежа зеленина и сиви каменни статуи на воини навсякъде из него. Онзи в центъра е най-едрият, с пушка, преметната на гърба, едната му тъмна ръка е изпъната във въздуха.
Ръката на статуята сочи на изток.
От ръката на статуята виси въже.
От въжето се люлее тяло.
Трупът не е гол и не носи медальон на Червената стража. Млад и нисък е, с все още мека кожа. Не е екзекутиран отдавна, вероятно преди около час. Но на площада няма опечалени и стражи. Няма никого, който да го види как се люлее.
Макар че пясъчно русата коса пада в очите му и закрива част от лицето му, знам точно кое е това момче. Видях го в архивите да се усмихва от снимка за лична карта. Сега няма да се усмихне никога повече. Знаех, че това ще се случи. Знаех си. Но това не прави болката или провала по-поносими.
Той е Уоливър Голт, новокръвен, превърнат в безжизнен труп.
Плача за момчето, което никога не съм познавала, за момчето, което не бях достатъчно бърза да спася.
Шестнадесета глава
Опитвам се да не помня лицата на мъртвите. Бягането, за да спася живота си, успява да отвлича вниманието ми, но дори постоянната заплаха от унищожение не може да възпре всичко. Някои загуби са невъзможни за забравяне. Уолщ Тристан, а сега и Уоливър обитават ъгълчетата на ума ми, засядат там като плътни, сиви паяжини. Моето съществуване беше тяхната смъртна присъда.
И разбира се, има ги и онези, които убих директно по собствен избор, със собствените си ръце. Но не скърбя за тях. Не мога да мисля за онова, което направих, не и сега. Не и когато все още сме в толкова голяма опасност.
Кал пръв обръща гръб на полюшващото се тяло на Уоливър. Той вижда собствено шествие от мъртви лица и не иска да добавя други призраци към марша.
- Трябва да продължим да се движим.
- Не - Фарли се обляга тежко на стената. Притиска ръка към устата си, преглъща отвратено, опитва се да не повърне отново.
- Спокойно - казва Шейд и слага ръка на рамото й, за да я закрепи. Тя се опитва да го пропъди с махване на ръка, но той стои непоклатимо и я гледа как плюе в градинските цветя. - Трябваше да видите това - казва, отправил изгарящ укорителен поглед към Кал и мен. - Така става, когато се провалим.
Гневът му е основателен. В края на краищата ние разпалихме схватка и стрелба в сърцето на Харбьр Бей, пропиляхме последния час от живота на Уоливър, но съм твърде уморена, за да му позволя да ме упреква.
- Не му е тук мястото за урок - отвръщам. Това е гроб и ми се струва неправилно дори да говорим тук. - Редно е да го свалим.
Преди да успея да пристъпя към трупа на Уоливър, Кал ме хваща под ръка и ме насочва в противоположната посока.
- Никой да не пипа тялото - изръмжава. Звучи толкова много като баща си, че това ме шокира.
- Тялото си има име - озъбвам се, когато се съвземам. - Само защото кръвта му не е с твоя цвят, не означава, че можем да го оставим така!
- Аз ще го взема - промърморва Фарли, оттласквайки се от коленете си.
Шейд се раздвижва заедно с нея:
- Ще ти помогна.
- Спрете! Уоливър Голт е имал близки, нали? - упорства Кал. - Къде са те? - размахва свободната си ръка в широк жест из градината, сочи към пустите дървета и разбитите прозорци, взрени в нас. Въпреки далечните отекващи звуци на град, отправил се към падането на нощта, площадът е безмълвен и тих. - Със сигурност майка му не би го оставила тук сам? Няма ли опечалени? Нито офицери, които да заплюват тялото му? Нито дори врана, която да кълве костите му? Защо?