Знам отговора.
Капан.
Стисвам по-здраво ръката на Кал, докато ноктите ми се впиват в горещата му плът, заплашваща да избухне в пламъци. Ужас, подобен на моя, се разлива по лицето на Кал, докато гледа не към мен, а в сенчестата уличка. С крайчеца на окото си зървам корона -онази, която едно лекомислено момче настоява да носи навсякъде, където отиде.
А после щракащ звук - като метален бръмбар, щракващ с щипци, готов да погълне сочна храна.
- Шейд - прошепвам и протягам другата си ръка към своя телепортиращ се брат. Той ще ни спаси; ще ни отведе далече от всичко това.
Шейд не се колебае. Хвърля се напред.
Но така и не стига до мен.
Гледам в ужас как двама суифти го хващат под двете мишници, тръшват го обратно на земята. Главата му се удря с пукот в камък и очите му се завъртат. Смътно чувам Фарли да пищи, когато суифтите го отнасят със светкавична скорост; телата им се превръщат в неясни размазани петна. Вече са при главната арка, преди да успея да изстрелям мълния в тяхната посока и да ги принудя да се обърнат назад. Хапеща болка се разнася нагоре и надолу по ръката ми, проблясващи бели ножове от горещина. Но там няма нищо освен собствените ми искри, собствената ми сила. Изобщо не би трябвало да ме боли.
Щракането продължава, отеквайки в черепа ми, все по-бързо с всяка секунда. Опитвам се да не му обръщам внимание, опитвам се да се боря, но зрението ми се замъглява. Пред очите ми плуват петна, избледняват и потъмняват с всяко щракане. Какъв е този звук? Какъвто и да е, той ме разкъсва.
През мъглата виждам как около мен избухват два огъня. Единият ярък и пламтящ, другият тъмен - като змия от дим и пламък. Някъде Кал изревава от болка. Бягай, струва ми се, че казва. Определено се опитвам.
Накрая се оказвам пълзяща по калдъръма, неспособна да видя нещо повече от няколко инча пред себе си. Дори това е трудно. Какво е това, какво е това, какво ми се случва?
Някой ме сграбчва за ръката, хватката му е хапеща. Извъртам се, без да виждам, посягам натам, където би трябвало да е вратът му. Ноктите ми напипват броня, гладко сглобена и украсена богато.
- Хванах я - казва един глас, който разпознавам. Птолемей Самос. Почти не виждам лицето му. Черни очи, сребриста коса, кожа с цвета на луната.
С вик събирам всички сили, които мога, и го поразявам с мълния. Крещя толкова силно, колкото и той, стискам ръката си, докато огънят изпълва вътрешностите ми. Не, това не е огън. Знам какво е да те изгарят. Това е нещо друго. Един ритник ме уцелва в стомаха и аз го оставям да ме претърколи. Отново и отново, докато се озовавам по очи в пръстта на градината с ожулено и разкървавено лице. За миг хладният мирис е като балсам, който ме успокоява достатъчно, за да ми позволи да виждам отново. Но когато отварям очи, не искам нищо повече от това да ослепея.
Мейвън стои приведен пред мен с глава, наклонена на една страна, като любопитно кученце, което гледа играчка. Зад него бушува битка. Много неравна. С Шейд извън строя и мен в прахга остават само Кал и Фарли. Сега тя има пистолет, но той не е от особена полза, след като Птолемей отклонява куршумите всеки път. Поне Кал разтопява всичко, което се приближи, изгаря ножовете и лозите с цялата бързина, на която е способен. Това обаче не може да продължава. Хванати са натясно.
Едва не изпищявам. Измъкваме се от една примка само за да открием друга.
- Погледни ме, ако обичаш.
Мейвън се раздвижва, препречва гледката ми към сцената оттатък. Но няма да му доставя удовлетворението да го погледна. Няма да го погледна заради самата себе си. Вместо това съсредоточавам вниманието си върху щракащия звук - онзи, който явно никой друг не чува. Той ме пробожда с всяка изминала секунда.
Мейвън улавя челюстта ми и дръпва грубо, заставя ме да го погледна.
- Толкова упорита - цъка с език. - Едно от най-интригуващите ти качества. Заедно с това -добавя той, като прокарва пръст по червената кръв на бузата ми.
Щрак.
Хватката му се затяга, изпраща фойерверк от болка по челюстта ми. От щракането всичко ме боли повече, по-надълбоко. Неохотно го поглеждам в познатите сини очи и заостреното, бледо лице. За мой ужас той е точно какъвто го помня. Тих, невзрачен, преследвано от призраци момче. Той не е онзи Мейвън от кошмарните ми спомени, призрак от кръв и сенки.
Отново е истински. Разпознавам решителността в очите му. Видях я на палубата на бащиния му кораб, докато плавахме надолу по реката към Арчън, оставяйки света зад себе си. Тогава той ме целуна по устните и обеща, че никой няма да ме нарани.