- Казах, че ще те намеря.
Щрак.
Ръката му се премества от челюстта към гърлото ми и стиска. Достатъчно, за да ме накара да мълча, но недостатъчно, за да ми попречи да дишам. Докосването му е изгарящо. Ахвам, неспособна да събера достатъчно въздух и да изпищя.
Мейвън. Причиняваш ми болка. Мейвън, спри.
Той не е майка си. Не може да чете мислите ми. Пред очите ми отново се появяват петна и затъмняват зрението ми. Миниатюрни черни точици плуват пред очите ми, разширяват се и се свиват с всяко ужасно щрак.
- И казах, че ще те спася.
Очаквам хватката му да се затегне. Вместо това тя остава постоянна. А свободната му ръка посяга към ключицата ми, пламтяща длан се допира до кожата ми. Той ме обгаря, жигосва ме. Опитвам се да изпищя отново и едва успявам да изхленча.
- Аз съм човек, който държи на думата си - той отново накланя глава. - Когато искам да бъда.
Щрак. Щрак. Щрак.
Сърцето ми се опитва да повтаря ритъма, бие с лудешка бързина, която няма да преживея, заплашва да експлодира.
- Спри... - успявам да изрека задавено, посягам с една ръка във въздуха, пожелавам си да намеря брат си. Вместо това Мейвън взема ръката ми в своята и това също ме изгаря. Всеки сантиметър от мен изгаря.
- Достатъчно - струва ми се, че го чувам да казва, но не на мен. - Казах „достатъчно“.
Очите му сякаш кървят - последните ярки петна в моя притъмняващ свят. Бледосини, стрелкащи се през полезрението ми, рисуват назъбени линии от болезнен лед. Обкръжават ме, затварят ме като в клетка. Не чувствам нищо освен изгарянето.
Това е последното нещо, което си спомням, преди бял проблясък на светлина и звук да разцепи мозъка ми. И целият ми свят е болка.
По някакъв начин това е по твърде много от всичко и абсолютно нищо. Нито куршуми, нито ножове, нито юмруци или огън, или задушаващи зелени лози. Това е оръжие, с каквото дори не съм се изправяла лице в лице преди - защото е моето собствено. Мълния, електричество, искри, свръхнатоварване, прехвърлящо дори собствените ми граници. Веднъж призовах буря над Купата на костите и тя ме изтощи. Но стореното от Мейвън, каквото и да е то, ме убива. Разкъсва ме нерв по нерв, разцепва костите и раздира мускулите. Заличава ме и ме изкарва от кожата ми.
Внезапно осъзнавам: Това ли са почувствали те? Онези, които убих? Такова ли е чувството да загинеш от мълния?
Контрол. Това ми казваше винаги Джулиан. Овладей го. Но това е прекалено. Аз съм като бент, който се опитва да удържи цял океан. Дори и да можех да спра това, каквото и да е то, не мога да се преборя със собствената си експлодираща болка. Не мога да посегна. Не мога да помръдна. Затворена съм като в капан в самата себе си, пищя зад зъбите си. Скоро ще съм мъртва. И поне това ще свърши. Но то не свършва. Болката се простира, постоянно напада всяко от сетивата ми. Пулсираща, но неотслабваща; променяща се, но не и спираща. Бели петна, по-ярки от слънцето, танцуват пред очите ми, докато една експлозия на червен цвят ги изстисква. Опитвам се да примигна, за да го прогоня, да овладея нещо в себе си, но изглежда, че не се случва нищо. Нямаше да разбера, ако се случваше.
Досега кожата ми сигурно е изчезнала, изгорена от връхлитащите мълнии. Може би ще ми бъде оказана милостта да умра от загуба на кръв. Това ще е по-бързо от тази бяла бездна.
Убийте ме. Думите се повтарят отново и отново. Това е единственото, което мога да кажа; единственото, което искам сега. Всякакви мисли за новокръвните и Мейвън, за брат ми и Кал и Килорн са си отишли напълно. Дори лицата, които ме преследват, лицата на мъртвите, са изчезнали. Странно, сега, когато умирам, моите призраци решават да си тръгнат.
Иска ми се да се върнат.
Иска ми се да не трябваше да умра сама.
Седемнадесета глава
Убийте ме.
Думите парят в устата ми, минават с режещо усещане покрай това, което трябва да е прегракналото ми от крещене гърло. Очаквам да усетя вкус на кръв - не, не очаквам абсолютно нищо. Очаквам да съм мъртва.
Но докато усещанията ми се възвръщат, осъзнавам, че плътта и костите ми не са оголени. Дори не кървя. Цяла съм, макар че със сигурност не се чувствам така. С внезапен изблик от сила на волята се заставям да отворя очи. Но вместо Мейвън или изпратените от него екзекутори ме посрещат познати зелени очи.