Мер.
Килорн не ми дава шанс да си поема дъх. Ръцете му обгръщат раменете ми, притискат ме към гърдите му обратно в тъмнината. Не успявам да се сдържа и трепвам при допира, спомнила си усещането за огън и мълния в костите си.
- Всичко е наред - прошепва той. Има нещо толкова успокояващо в начина, по който говори с дълбок и разтърсващ глас.И отказва да ме пусне дори когато неволно се присвивам и се отдръпвам. Той знае какво иска сърцето ми даже и ако разнищените ми нерви не могат да се справят с това. - Всичко свърши, добре си. Върна се.
За момент не помръдвам, присвила пръсти в гънките на старата му риза. Фокусирам се върху него, за да не се налага да чувствам как треперя.
- Върнала съм се? - прошепвам. - Върнала съм се къде?
- Остави я да диша, Килорн.
Друга длан, толкова топла, че може да е само на Кал, ме хваща за ръката. Държи здраво, натискът е внимателен и овладян достатъчно, за да фокусирам вниманието си върху него. Помага на останалата част от мен да изплува от кошмара, напълно да се завърна в истинския свят. Облягам се бавно назад, далече от Килорн, за да мога да видя точно сред какво се събуждам.
Под земята сме, ако се съди по влажния, землист мирис, но това не е поредният тунел на Фарли. Много далече сме от Харбьр Бей, ако мога да разчитам на усещането си за електричество. Не мога да почувствам дори едно-единствено пулсиране, което означава, че трябва да сме доста далече от града. Това е защитено жилище, изкопано направо в земята, замаскирано от гора и камуфлаж. Построено от Червени несъмнено, вероятно използвано от Алената гвардия, и всичко има слаб розов оттенък. Стените и подът са от отъпкана пръст, а наклоненият покрив е от чимове, укрепени с ръждиви метални пръти. Няма обзавеждане; всъщност тук вътре няма почти нищо. Няколко спални чувала, включително моят, пакети с дажби, изключен фенер и няколко щайги с припаси от въздушния джет са всичко, което виждам. Домът ми в Подпорите беше направо дворец в сравнение с това, но не се оплаквам. Въздъхвам с обекчение, щастлива, че съм извън опасност и далече от заслепяващата ме болка.
Килорн и Кал ме оставят да примигвам из спартански обзаведената стая, позволяват ми да стигна до собствени заключения. Изглеждат съсипани от безпокойство, преобразени в старци само за няколко часа. Не мога да се сдържа и се взирам в оградените им с тъмни кръгове очи и навъсените изражения, питам се какво ли ги е наранило така. После си спомням. Светлината, падаща косо вътре от тесните прозорци, е червено-оранжева, а въздухът е изстинал. Настъпва нощта. Денят е свършил. И ние загубихме. Уоливър Голт е мъртъв - новокръвен, погубен от Мейвън. Ейда също, доколкото ми е известно. Предадох и двамата.
- Къде е джетът? - питам и се мъча да стана. Но и двамата посягат да ме спрат, задържат ме, здраво увита в спалния ми чувал. Изненадващо внимателни са, сякаш едно докосване може да ме разкъса.
Килорн ме познава най-добре и пръв забелязва раздразнението ми. Сяда назад на пети, за да ми даде пространство. Хвърля поглед към Кал, преди неохотно да кимне с глава, позволявайки на принца да обясни.
- Не можехме да летим дълго при... при състоянието, в което беше - казва той, извърнал очи от лицето ми. - Имахме няколко десетки мили, преди да възпламениш джета като претоварена електрическа крушка, едва не го изпържи. Трябваше да забавим летенето, а после да тръгнем пеша, да се скрием в гората, докато се оправиш.
- Съжалявам - е всичко, което ми хрумва да кажа, но той махва пренебрежително с ръка.
- Ти отвори очи, Мер. Това е всичко, което има значение за мен - казва Кал.
Вълна от изтощение заплашва да ме повали, и обмислям дали да не й позволя. Но после докосването на Кал се премества от ръката ми и намира врата ми. При усещането от допира се сепвам, обръщам се да се взра в него с широко отворени, питащи очи. Но той се фокусира върху кожата ми, върху нещо там. Пръстите му прокарват странни, назъбени, разклоняващи се линии по врата ми, посягат надолу по гръбнака ми. Не съм единствената, която забелязва.
- Какво е това? - изръмжава Килорн. Кръвнишкият му поглед би накарал кралица Елара да се гордее.
Ръката ми се присъединява към тази на Кал и опипва странните очертания. Неравни ивици - големи, криволичещи надолу по тила ми.
- Не знам какво е.
- Приличат на... - Кал се поколебава, прокарва пръст надолу по една особено дебела назъбена ивица. Допирът изпраща тръпки във вътрешностите ми. - Белези, Мер. Мълниевидни белези.
Измъквам се от докосването му колкото мога по-бързо, и се заставям да се изправя на крака. За моя изненада се олюлявам на нелепо немощни крака и Килорн посяга да ме хване.