- Не се напрягай - сгълчава ме, без да пуска китките ми нито за миг.
- Какво стана в Харбьр Бей? Какво ми... какво ми направи Мейвън? Той беше, нали? -Образът на черна корона пламти в ума ми, дълбок като жишсан знак. А новите белези са точно това. Дамга. Неговите знаци върху мен. - Той е убил Уоливър и ни е заложил капан. И защо изглеждаш толкова розов?
Както винаги, Килорн се присмива на гнева ми. Но звукът е кух, насилен, повече заради мен, отколкото защото е доволен.
- Окото ти - казва той и прокарва леко пръст по лявата ми скула. - Спукала си кръвоносен съд.
Прав е, осъзнавам, когато затварям едното си око, а после другото. През лявото светът е драстично различен, обагрен в червено-розов оттенък от вихрегци се облаци от нещо, което може да бъде единствено кръв. Това пак е дело на болката от изтезанието на Мейвън.
Кал не се изправя заедно с нас, останалите, а вместо това се обляга назад на ръцете си. Подозирам, знае, че коленете ми още треперят и че съвсем скоро отново ще отмалея. Умее да се досеща за такива неща и това ме изпълва с много силен гняв.
- Да, Мейвън се промъкна в Харбьр Бей - отговаря той, олицетворение на деловитостта. -Не го е направил показно и шумно, за да не узнаем, и е нападнал първия новокръвен, когото е успял да намери.
Изсъсквам при спомена. Уоливър беше само на осемнайсет, виновен единствено в това, че е роден различен. Виновен, че е като мен.
Какъв ли може да е бил? - чудя се и скърбя за войника, когото изгубихме. Какво ли умение е владеел?
- Мейвън трябваше само да изчака - продължава Кал и едно мускулче на бузата му се стяга. - Щяха да заловят всички ни, ако не беше Шейд. Той ни измъкна, макар и със сътресение. Бяха нужни няколко скока и твърде много неточни попадения, но се измъкна.
Издишвам бавно, облекчена:
- Фарли добре ли е? - питам. Кал свежда глава, кимайки. - А аз съм жива.
Усмивката на Килорн се стяга:
- Понятие нямам как.
Вдигам ръка към ключицата си и кожата под ризата ми се присвива в спазъм от болка. Макар останалите ми кошмари, другите ужаси, причинени на тялото ми, да са си отишли, дамгата на Мейвън е съвсем истинска.
- Значи това, което ти причини, беше болезнено? - пита Кал, при което Килорн изсумтява презрително.
- Първите й думи от четири дни насам бяха „убийте ме“, в случай че си забравил - тросва се той, макар че Кал не трепва. - Разбира се, че това, което онази машина направи, е било болезнено.
Щракащият звук.
- Машина ли? - побелявам като платно и поглеждам ту единия, ту другия. - Чакайте малко, четири дни? Била съм в безсъзнание толкова дълго?
Четири дни - спяща. Четири дни - нищо. Паниката прогонва всичките ми останали мисли за болка, изстрелва се през вените ми като ледена вода. Колко души са загинали, докато съм била затворена като в капан в собствената си глава? Колко души висят от дървета и статуи сега?
- Моля ви, кажете ми, че не сте ме бавили през цялото това време. Моля ви, кажете ми, че сте правили нещо.
Килорн се засмива:
- Бих сметнал, че да те опазим жива, е голямо нещо.
- Имам предвид...
- Знам какво имаш предвид - отвръща рязко той и най-сетне оставя малко дистанция между нас.
С малкото достойнство, което ми е останало, сядам отново на спалния чувал и се преборвам с порива да изпъшкам.
- Не, Мер, не сме си седели ей така, бездейно - Килорн се обръща към стената, обляга се на отъпканата пръст, за да може да вижда навън през прозореца. - Вършим доста работа.
- Продължили са да търсят. - Не е въпрос, но въпреки това Килорн кимва. - Дори Никс?
- Това биче се оказва от доста голяма полза - казва Кал, докато докосва избледнялата синина на челюстта си. Познава силата на Никс от личен опит. - И доста го бива по частта с убеждаването. Ей да също.
- Ейда ли? - питам, изненадана при споменаването на това, което би трябвало да бъде поредният труп на новокръвен. - Ейда Уолъс?
Кал кимва:
- След като се изплъзнал на Морските черепи, Кранс я измъкнал от Харбьр Бей. Вдигнал я право от резиденцията на управителя, преди хората на Мейвън да щурмуват мястото. Чакаха при джета, когато стигнахме там.
Колкото и да съм щастлива да науча за оцеляването й, не мога да не усетя как ме парва гняв:
- Значи сте я хвърлили право отново на вълците. И нея, и Никс - юмрукът ми се свива около топлината на мъхестия ми спален чувал в опит да намеря някаква утеха. - Никс е рибар, Ейда е домашна прислужница. Как можахте да ги изложите на такава ужасна опасност?