- Нищо, което съм виждал преди - признава той. Гривната му изпрагцява, мята искри, които скоро се превръщат в извиващо се кълбо от пламък. То застава бездейно в ръката му за момент, без дори да изгори ръкава му, а после той лениво го мята към малката яма, изкопана в средата на пода. Огънят излъчва топлина и светлина, замества залязващото слънце. - Умна е, невероятно умна. Помни всяка дума във всяка книга от библиотеката на управителя.
И просто така, изведнъж, представата ми за още един воин е унищожена.
- Голяма помощ няма що - казвам хапливо. - Непременно ще я помоля да ни разкаже някоя история по-късно.
- Казах ти, че няма да схване - обажда се Килорн.
Но Кал упорито продължава:
- Тя притежава съвършена памет, съвършен интелект. Помни всеки миг от всеки ден, всяко лице, което е виждала някога, всяка дума, която някога е подслушала. Всеки медицински дневник, учебник по история или карта, които е чела, са й напълно ясни. Същото важи и за практическите уроци.
Колкото и да бих предпочела създателка на бури, разбирам колко ценен е такъв човек. Де да беше тук Джулиан. Щеше да прекарва ден и нощ в изучаване на Ейда и да се опитва да разбере една такава странна способност.
- Практически уроци ли? Имаш предвид като обучението?
Нещо подобно на гордост преминава по лицето на Кал:
- Не съм инструктор, но правя каквото мога, за да я обуча. Вече стреля доста прилично. А тази сутрин довърши летателния наръчник за управление на „Блекрън“.
От устните ми се откъсва ахване:
- Може да пилотира джета?
Кал свива рамене, устните му се накъдрят в самодоволна усмивка:
- Откара другите до Канкорда и би трябвало да се върне скоро. Но дотогава е добре да си
починеш.
- Почивала съм си четири дни. Вие си починете - изстрелвам в отговор и се пресягам да разтърся рамото му. Той не поддава под наистина слабото ми побутване. - И двамата изглеждате като ходещи мъртъвци.
- Някой трябваше да се погрижи да продължаваш да дишаш - тонът на Килорн е небрежен и някой друг може да си помисли, че се шегува, но аз знам по-добре. - Това, което ти причини Мейвън, каквото и да е то, не може да се повтори.
Споменът за нажежената до бяло болка все още е твърде близо за мен. Не успявам да сдържа трепването си при мисълта да преживея това още веднъж.
- Съгласна съм.
Мисълта за новата сила, която Мейвън владее, отрезвява всички ни. Дори Килорн, който вечно потрепва или крачи насам-натам, е неподвижен. Гледа гневно навън през прозореца към стената на настъпващата нощ.
- Кал, имаш ли някакви идеи, в случай че тя се натъкне на това нещо отново?
- Ако ще ми изнасяте лекция, може да имам нужда от вода - казвам, внезапно осъзнала, че гърлото ми е пресъхнало. Килорн почти скача от мястото си до стената, изгарящ от желание да помогне. Оставя ме сама с Кал и засилващата се топлина.
- Мисля, че беше резонатор. Модифициран, разбира се - казва Кал. Очите му се стрелват обратно към врата ми, към мълниевидните белези, които се спускат нагоре и надолу по гръбнака ми. С шокираща фамилиарност той ги проследява отново, сякаш съдържат някакъв „ключ“. Интелигентната част от мен иска да го отблъсне, да попречи на огнения принц да преглежда жишсванията ми, но изтощението и нуждата надделяват над всякакви други мисли. Докосването му е успокояващо както физически, така и емоционално. То е доказателство, че някой друг е с мен. Вече не съм сама в бездната.
- Поиграхме си с такива резонатори по езерата преди няколко години. Излъчваха радиовълни и всяваха смут сред корабите на езерняците. Правеха общуването помежду им невъзможно, но причиняваха същото и на нас. Всички трябваше да плават на сляпо. -Пръстите му се смъкват по-ниско, проследяват един набръчкан разклонен белег по раменната ми лопатка. - Предполагам, че този запраща електрически вълни или статично електричество с голяма сила. Достатъчно, за да те извади от строя, да те ослепи и да обърне мълнията ти срещу теб.
- Построиха го толкова бързо. Минаха само няколко дни от Купата на костите -промърморвам в отговор. Всичко, по-силно от шепот, може да разтърси този крехък мир.
Ръката на Кал застива неподвижно, дланта му се притиска върху голата ми кожа.
- Мейвън се обърна срещу теб много преди Купата на костите.
Сега знам това. Знам го с всеки кървящ дъх. Нещо се освобождава в мен, пречупва ме, привежда гърба ми, за да мога да заровя лице в ръцете си. Стената, която издигнах, за да попреча на спомените да нахлуят, неотклонно рухва и се разбива на прах. Но не мога да й позволя да ме затрупа. Не мога да позволя грешките, които допуснах, да ме затрупат. Когато топлината на Кал ме обгръща, ръцете му - около раменете ми, главата му - близо до врата ми, аз се сгушвам в него. Оставям го да ме закриля, макар че в килиите на Тък се заклехме да не правим това. Ние не сме нищо повече от начин за отклоняване на вниманието един за друг, а нещата, които те разсейват, могат да доведат до смъртта ти. Но ръцете ми се сключват върху неговите, пръстите ни се преплитат, докато костите ни са втъкани заедно. Огънят замира, пламъците са се превърнали в жарава. Но Кал е още тук. Никога няма да ме остави.