Мисията му, продължила векове, ще приключи.
И после какво?
И после какво? — запита се той отново, докато войникът в него оглеждаше наоколо.
Да се присъедини към нова армия? Да участва в поредната война? Не, никакви войни повече, каза си, докато обикаляше. До гуша му беше дошло от кръвопролития и смърт. Колкото и да бе уморен от живота след три века безсмъртие, бе дваж по-уморен от смъртта.
Би могъл да прави каквото поиска — стига да знае какво иска. Да си намери някое място и да се установи там за известно време? Да си построи собствена къща? Мъж, живял дълго като него, с ум в главата, разполагаше и със завидно състояние.
Но защо да се установява някъде? За какво? Толкова дълго бе водил номадски живот, че не виждаше как ще пусне корени. Би могъл да пътува, помисли си, ала Бог му е свидетел, че вече го е правил до втръсване.
Но защо да мисли за това сега? Дългът му, мисията му, неговата задача още не бяха приключили. По-добре да се съсредоточи върху следващата стъпка и да не се занимава с останалото.
Спря пред къщата, погледна нагоре. Видя в спомените си хубавата масивна сграда, построена някога от семейството му. Видя как Бран се бе отнасял към нея с нужното уважение, докато я е разширявал и превръщал в своя.
За момент чу гласовете, отдавна замлъкнали. Майка му, баща му, сестрите, братята му. Бяха обработвали тази земя, бяха градили живота си, отдавали сърцата си.
Бяха остарели, заболели, починали. Останал беше само той.
Това, тъкмо това го изпълваше с най-много страдание.
— Глупости! — промърмори и се извърна.
Вълкът го наблюдаваше, очите му проблясваха на процеждащата се лунна светлина. Стоеше съвсем неподвижно в края на гората — красив и кръвожаден.
Дойл свали ръката, която бе посегнала инстинктивно към меча в ножницата на гърба му. Застана, вперил поглед в наблюдателя си, а вятърът развяваше шлифера му.
— Върна се, значи. Саша и Аника се безпокояха за теб. Знам, че ме разбираш — добави той, когато вълкът не помръдна. — В случай, че те интересува, Сойер се възстановява и си почива. Саша се оказа по-сериозно ранена, отколкото мислехме. А, най-после привлякох вниманието ти — усмихна се той, когато вълкът пристъпи напред. — Тя също си почива, Бран се погрижи за всички. Приятелката ти е добре — добави той. — Една от гадините е одраскала крака ѝ и той е започнал да се инфектира. Но тя вече е добре.
Вълкът изви тяло към къщата и я огледа с хитри златистокафяви очи.
— Мястото е пълно със стаи и има достатъчно легла, дори да бяхме двойно повече. Сигурно вече искаш да влезеш, да видиш сама.
Вълкът пристъпи към голямата входна врата и зачака.
— Ясно. — Дойл отиде до него, отвори вратата.
Вътре нещата на Райли стояха в подредена купчина.
— Не ги прибрахме, защото никой не искаше да избира вместо теб. Имаш голям избор.
Вълкът спря и огледа хола, огъня в камината — после пое към стълбите, извърна глава назад.
— Искаш да ти кача нещата горе, така ли?
Вълкът загледа Дойл, без да мига.
— Вече станах и хамалин — промърмори той и вдигна платнената ѝ пътническа чанта. — Утре ще си прибереш останалото. — Той заизкачва стълбите, вълкът го следваше. — Бран и Саша са в онзи край, в кръглата кула. Сойер и Аника — на първия етаж, стаята им гледа към морето.
Той посочи в другия край на площадката.
— Аз съм тук и също имам изглед към морето.
Вълкът тръгна по коридора, спря пред една врата, продължи към следващата, по-следващата, зави и влезе в стая, която гледаше към гората и имаше легло с открит балдахин, голямо бюро и камина с рамка от малахит.
Дойл стовари чантата ѝ вътре и понечи да излезе. Но тя отиде до камината, погледна го, погледна нея.
— Какво? Искаш да ти запаля и огън, така ли? Господи!
Като не спираше да мърмори, той взе торфени блокчета от една медна кофа, подреди ги в камината, както беше правил като момче.
Не беше сложно, отне му няколко минути и ако мирисът накара сърцето му да се свие, той се престори, че не го забелязва.
— Сега, ако няма нищо друго…
Вълчицата отиде до вратата, която водеше към малък балкон.
— Пак ли ще излизаш? Господи! Тук няма стълби. — Той отиде, отвори вратата, която малко заяждаше. — Ако искаш да слезеш долу, ще трябва да скочиш.
Но тя само подуши въздуха, върна се, седна край огъня.
— Искаш вратата да остане отворена? — Тъй като бе направил същото в своята стая, едва ли можеше да я упрекне.
Понечи да излезе, но се спря.
— Аника сготви достатъчно, за да има и за теб, ако огладнееш преди закуската.