— Дала ли си му име? — попита Дориан. Звучеше спокоен и уравновесен. Преструваше ли се или целувката им от снощи наистина не бе имала значение?
— Не — отвърна тя и запази изражението си неутрално, макар да й идеше да се развика от това колко неловко е положението им. — Не мога да измисля нищо.
— Нека помислим заедно тогава — отвърна той и почеса брадичката си. — Как ти звучи. Златна?
— Като най-глупавото име, което съм чувала.
— Измисли тогава нещо по-добро?
Тя взе една от лапите на кученцето и я огледа внимателно, след което потърка меката й петичка с палеца си.
— Лапичка. — Името бе прекрасно. Имаше чувството, че то бе съществувало винаги и най-накрая бе имала късмета да го открие.
— Да, Лапичка.
— И означава ли нещо? — попита той, а кучето вдигна глава и го огледа.
— Да, че ще надбяга всичките ти чистокръвни. — Селена гушна кученцето и го целуна по главичката. Лапичка я загледа намръщено. Бе невероятно мека и пухкава.
— Ще видим — засмя се Дориан.
Селена остави кученцето на леглото и Лапичка се скри под завивките.
— Добре ли спа? — попита той.
— Да. Но ти май не си, щом си станал толкова рано.
— Виж. — започна Дориан и на Селена й се прииска да се хвърли от балкона. — Миналата нощ. избързах. — Той се спря. — Селена, правиш гримаси.
Наистина ли?
— Ами. извинявай.
— Значи наистина си се разстроила!
—От кое?
— От целувката!
Гърлото я стегна и асасинът се закашля.
— О, нищо подобно — каза тя, докато се тупаше по гърдите, все едно прочиства гърлото си. — Няма нищо такова предвид. Не ми беше противно, ако това те притеснява.
Веднага съжали, че го е казала.
— Значи ти хареса? — ухили се лениво той.
— Не! Ох, върви си! — Тя се метна на възглавниците си и придърпа завивките над главата си. Щеше да умре от срам.
Лапичка я облиза по лицето, докато тя се криеше в тъмнината под одеялото.
— Излез, моля те — рече той. — Реагираш все едно никога не са те целували.
Тя отметна завивките, а Лапичка се скри още по-навътре в тях.
— Разбира се, че съм се целувала — сопна се тя, като се помъчи да не мисли за Сам и чувствата, които бяха споделяли. — Но не и с надменен напудрен принц!
— Напудрен?
— О, млъкни — каза тя и го удари с възглавницата. След това стана от другата страна на леглото и отиде до балкона.
Усещаше как той се взира в гърба й и в трите белега, които нощницата й не можеше да скрие.
— Тук ли ще останеш, докато се преобличам? — обърна се тя към него. Но той не я гледаше както миналата нощ. В очите му имаше някаква предпазливост — а също и тъга. Кръвта замръзна във вените й. — Какво?
— Ужасни белези — прошепна той.
Тя постави ръка на кръста си и отиде до вратата на съблекалнята.
— Всички носим белези, Дориан. Моите просто са по-видими от тези на повечето хора. Ако искаш, изчакай тук, но аз трябва да се преоблека.
С тези думи тя излезе от стаята.
Калтейн вървеше до херцог Перингтън покрай безкрайните маси на дворцовия парник. Огромната стъклена постройка бе пълна със светлина и тя започна да си вее с ветрилото, когато жегата лъхна лицето й. Този човек намираше най-нелепите места за разходка. Цветята и растенията я интересуваха не повече от уличната кал.
Той откъсна една снежнобяла лилия и й я подаде, като сведе глава.
— За Вас.
Тя се опита да не потръпва при вида на пъпчасалата му кожа и оранжеви мустаци. От мисълта, че може да се окаже в капан с него, и й се прииска да изкорени всички цветя и да ги хвърли в снега.
— Благодаря — каза тя с прегракнал глас.
Но Перингтън се вгледа внимателно в нея.
— Май не сте в настроение днес, лейди Калтейн.
— Така ли изглеждам? — наклони срамежливо глава тя. — Може би защото не се забавлявам както снощи на бала.
Черните очи на херцога обаче не я изпуснаха от поглед и той се намръщи, хвана я под ръка и я подкара напред.
— Няма нужда да се преструвате пред мен. Забелязах, че зяпате принца.
Калтейн не се издаде, а просто изпъна ръце, все едно се взира в маникюра си, докато гледаше крадешком към него.
— Така ли правих?
Перингтън прокара месестия си пръст по един папратов храст. Черният пръстен на ръката му пулсираше и главата я болеше от него.
— И аз го гледах. По-специално момичето до него. Голяма е досадница, нали?
— Лейди Лилиан? — премигна Калтейн. Не знаеше дали да въздъхне с облекчение. Не бе забелязал, че тя копнее по принца, а това, че е наблюдавала как Дориан и Лилиан танцуват заедно.
— Да, така се нарича — промърмори Перингтън.
— Не е ли това името й? — попита Калтейн, преди да помисли. Херцогът се обърна към нея. Очите му бяха черни като пръстена, който носеше.