Каин прокара ръка по пода в тъмното и зеленикаво сияние се издигна от мястото, където бяха минали пръстите му. Светлината бързо бе засмукана в празнотата. Едната от ръцете на Каин кървеше.
Селена не посмя да си поеме дъх, когато нещо се размърда в тъмното. Чу дращене на нокът по камъка и съскане, като изгасване на пламък. И тогава ридеракът пристъпи на животинските си извити под грешен ъгъл крака към коленичилия Каин.
То бе нещо, сякаш излязло от кошмарите на древен бог. Голата му сива кожа бе опъната по уродливата глава, върху която имаше зейнала паст, пълна с черни зъби. Зъби, които бяха разкъсали органите на Верин и Ксавие, зъби, които бяха изсмукали мозъците им. Хуманоидното тяло бе отпуснато на задните крака, а дългите ръце се влачеха по пода. Камъните сякаш пищяха под ноктите му. Каин вдигна глава и бавно се изправи, а създанието коленичи пред него и сведе поглед в знак на покорство.
Селена осъзна, че трепери чак когато отстъпи назад, за да избяга колкото се може по-бързо и по-надалече. Елена бе права — това бе зло, чисто и просто зло. Амулета започна да пулсира на врата й, все едно я приканваше да бяга. С пресъхнала уста тя отстъпи назад, а кръвта забушува във вените й.
Каин се завъртя към нея, а ридеракът надигна глава. Свитите му ноздри подушиха два пъти въздуха.
— Не теб смятах да убия тази нощ — каза Каин, но погледът на Селена остана прикован в чудовището, което започна да хрипти. — Но не мога да изпусна такава възможносг.
— Каин... — успя да каже тя.
Очите на ридерака... никога не бе виждала нещо подобно. В тях имаше единствено глад — безкраен и древен. Това същество не идваше от този свят. Знаците на Уирда все още действаха. Портите бяха истински.
Тя извади саморъчно изработения нож от джоба си. Той бе съвсем мъничък. Дали иглите можеха да продупчат плътта на създанието? Каин се придвижи с такава скорост, че тя успя само да премигне, преди той да застане зад нея, а ножът й да се озове в неговата ръка. Никой човек не можеше да се движи толкова бързо. Изглеждаше, сякаш е само от сенки и вятър.
— Колко жалко — прошепна Каин от входа, като прибра ножа й в джоба си. Селена погледна първо към създанието, после към него и накрая отново към съществото. — Така и не разбрах как се озова тук. — Пръстите му хванаха дръжката на вратата. — Но и не ми пука. Сбогом. Селена.
Вратата се затвори.
Знаците по пода, които Каин бе нарисувал със собствената си кръв, все още излъчваха зеленикаво сияние и осветяваха съществото, което я гледаше с гладните си безмилостни очи.
— Каин — прошепна тя и завъртя дръжката на вратата. Непразно. Бе заключена. В стаята нямаше нищо, освен камък и прах. Как бе позволила да я обезоръжи толкова лесно? — Каин. — Вратата не помръдваше. — Каин! — извика тя и заудря по нея с юмрук, достатъчно силно, че ръката да я заболи.
Ридеракът започна да пристъпва напред-назад, като се облягаше на четирите си паякообразни крайника, душеше въздуха и драскаше по пода с ноктестата си лапа с такава сила, че оставаше следи в камъка.
Искаше я жива. Каин бе обездвижил Верин, преди да призове съществото, то обичаше да се храни с жертвите си докато кръвта им е още топла. Щеше да намери начин да я обездвижи и после.
Не можеше да диша. Не, не искаше да си отиде по този начин. Не и в тази ужасна стая, където никой нямаше да я намери. Каол дори нямаше да разбере защо е изчезнала и щеше вовеки да я проклина. Тя нямаше да получи шанс да се извини на Нехемия. А Елена. Елена й бе казала, че някой я иска в гроба, за да види. какво?
И тогава разбра.
Отговорът бе надясно — в десния проход, който водеше към гробницата няколко етажа по-долу.
Създанието се отпусна на задните си крака, готово за скок, и в този миг Селена измисли най-дръзкия план в живота си.
Тя пусна плаща си на пода.
Ридеракът изрева така, че разтърси целия замък, и се втурна към нея.
Тя остана пред вратата, гледайки го как галопира. Под ноктите му излизаха искри. На три метра от нея то скочи към краката й.
Но Селена вече тичаше право към черните изгнили зъби, Ридеракът скочи към нея, но тя се метна над ръмжащото чудовище. В стаята отекна титаничен гръм, когато ридеракът събори дървената врата. Не можеше да си представи в какво състояние щяха да са краката й, ако я бе докопал. Нямаше време да мисли. Тя се приземи и се завъртя към създанието, което бе минало през вратата и сега се мъчеше да се освободи от дървото.
Тя излезе в коридора, зави наляво и се затича надолу по стълбите. Никога нямаше да се качи до покоите си жива, но може би имаше шанс да стигне гробницата.